Неделя сутрин е и аз лежа блажено мъртъв за света в своето легло от железобетон. Зад ъгъла е гробището, искам да кажа, светът на сексуалното сношение. Болят ме ташаците от продължаващото ебане, но всичко това става под прозореца ми на булеварда, където Хайми е свил съвокупителното си гнездо. Мисля за една жена, другото е мрак. Казвам, че мисля за нея, но истината е, че умирам от звездна смърт, лежа там като болна звезда, очакваща светлината да угасне. Преди години лежа на това същото място и чакам, чакам да се родя. Нищо не се случи. Освен че майка ми в лутеранската си ярост хвърли отгоре ми кофа вода. Майка ми, клетата олигофренка, смяташе, че съм мързелив. Тя не знаеше, че съм уловен от звездното течение, че съм пулверизиран в черен угаснал прах в най-далечния ъгъл на вселената. Тя мислеше, че само чистият мързел ме държи прикован на леглото. Тя хвърли отгоре ми кофа вода. Аз се загърчих и потреперах, но продължих да лежа върху железобетонното си легло. Бях непоклатим. Аз бях обгорял метеор, който се носи някъде около Вега.
А сега съм на същото легло и светлината, дето е у мен, отказва да угасне. Светът на мъжете и жените се весели в гробището. Те имат сексуално сношение, Бог да ги благослови, и аз съм сам в страната на Ебнята. Струва ми се, че чувам грохота на огромна машина, линотипни гривни, които преминават през сексуалната преса за изстискване. Хайми и жена му, нимфоманката, лежат на същото ниво като мен, само че те са отвъд реката. Реката се нарича Смърт и е горчива на вкус. Прегазвал съм я много пъти до кръста, но някак никога не съм бил вкаменен или обезсмъртен. Все още ярко горя отвътре, въпреки че външно съм мъртъв като астероид. От това легло станах да танцувам, не веднъж, а стотици хиляди пъти. Всеки път, когато се отнасях, бях убеден, че съм изтанцувал танца на скелета на terrain vague[15]. Може би съм изхабил твърде много от субстанцията си в страдание. Може би съм имал налудничавата идея, че ще бъда първият металургичен цвят на човешкия вид. Може би съм бил пропит от идеята, че съм едновременно непълноценна горила и свръхбог. На това легло от железобетон, спомням си, всичко и всички са в скален кристал. Никога не са съществували животни, само хиляди и хиляди човешки същества и за всяка дума, която произнасят, те имат веднага отговор, понякога още преди думата да е излязла от устата им. Изобилие от убийства, но няма кръв. Убийствата се извършват със стерилна чистота и тишина. Но дори и всички да бъдат убити, ще продължи да има разговор и разговорът ще бъде едновременно сложен и лек. Защото аз съм този, който го създава! Знам го и заради това то не ме вбесява. Има разговори, които могат да бъдат проведени едва след двайсет години, когато срещна човека, този, който ще създам, да кажем, когато дойде подходящият момент. Всички тези приказки се дрънкат на едно незастроено място, което е прикачено към леглото ми като дюшек. Веднъж му дадох име на този terrain vague: нарекох го Юбигучи, но някак си Юбигучи никога не ме е задоволявало, бе прекалено разбираемо, прекалено изпълнено със смисъл. По-добре щеше да бъде да го оставя просто terrain vague, което и възнамерявах да направя. Хората си мислят, че празнотата е нищото, но не е така. Празнотата е нестройна пълнота, пренаселен празничен свят, в който душата отива на разузнаване. Като момче, си спомням как стоях на един ъгъл, все едно весела душа, застанала гола само по чифт обувки. Тялото ми е било откраднато, защото нямах особена нужда от него. Можех да съществувам със или без тяло. Ако убиех малка птичка, ако я опечах на огъня и след това я изядях, това не бе, защото бях гладен, а защото исках да науча за Тамбукту или Огнена земя. Трябваше да стоя на ъгъла и да ям мъртви птици, за да възбудя желание за онази светла земя, която по-късно щях да обитавам сам и да населя с носталгия. Очаквах изключителни неща от това място, но бях горчиво разочарован и измамен. Стигнах толкова близо, колкото можах, до състоянието на пълен мор, а след това по един закон, който трябва да е законът на творението, Предполагам, внезапно лумнах и започнах неизтощимо да живея, като звезда, чиято светлина е неугасима. Така започва истинската канибалистична екскурзия, която означаваше толкова много за мен: нямаше вече мъртви курви, изваждани от огъня, а живо човешко месо, нежна, сочна, човешка плът, тайни като пресни кървави черни дробове, откровения като преглътнати тумори, държани замразени. Научих се да не изчаквам жертвата си да умре, а да се нахвърлям върху ѝ, докато все още ми говореше. Често, когато се оттеглях от недовършена вечеря, откривах, че това не беше нищо повече от стар приятел без една ръка или крак. Понякога го оставях да стои там – куфар, пълен с вонящи черва.