А сега съм тук и плувам надолу по реката в малкото ми кану. Всичко, което искаш да направя за теб, ще го направя – гратис. Това е Земята на Ебнята, в която няма животни, няма дървета, няма звезди, няма проблеми. Тук върховният властник е сперматозоидът. Нищо не е предрешено, бъдещето е абсолютно несигурно, миналото не съществува. От всеки милион родени, 999 999 са обречени да умрат и никога повече да не се родят. На един, който успее, му се осигурява вечен живот. Любовта се е свила до размерите на семенце, което всъщност е душа. Всичко има душа, включително минералите, растенията, езерата, планините, скалите. Всичко има съзнание, независимо дали е на най-ниското ниво на съзнателността.
Щом веднъж това се схване, не може да съществува отчаяние. На самото дъно на стълбата, chez[17], сперматозоида, съществува същото блаженство, както на върха, chez Бог. Бог е сборът на всички сперматозоиди, достигнали пълно съзнание. Няма спирка между дъното и върха, няма полусъстояние. Реката тръгва някъде от планините и се влива в морето. По тази река, която води към Бог, кануто е толкова полезно, колкото и бойна фрегата. От самото начало пътешествието води към дома.
Да плуваш по течението на реката... Бавно като червей, но пък си достатъчно мъничък да следваш всеки завой. При това хлъзгав като змиорка. Как се казваш, крещи някой. Как е името ми? Просто ме наричай Бог – Бог-ембрион. Продължавам да плувам. Някой иска да ми купи шапка. Кой размер носиш, идиот такъв, крещи той. Кой размер? Защо X? (И защо винаги трябва да ми крещят? Да не би да си мислят, че съм глух?) Изгубвам шапката при следващия водопад. Tant pis[18] – за шапката. Има ли нужда Бог от шапка? Бог има нужда единствено да стане Бог и все повече и повече Бог. Всички тези пътешествия, всички ями, времето, което минава, гледката, и на фона човека, милиарди и милиарди неща, наречени човек, точно като синапени семена. Дори ембрионът Бог няма спомени. Задният екран на съзнанието е направен от безкрайно малки ганглии, космата козина, мека като вълна. Планинският пръч стои сам сред Хималаите. Той не се пита как е достигнал до върха. Той кротко пасе сред декора. Когато дойде време, отново ще тръгне надолу. Той държи муцуната си близо до земята и пощипва оскъдната храна, която предлагат планинските върхове. В това странно коперниково състояние на ембрионалност Бог-пръч преживя в непоклатимо блаженство сред планинските върхове. Височината подхранва бацила на разделението, който един ден напълно ще го отчужди от душата на човека, което ще го превърне в отчаян скален баща, завинаги живеещ настрана, сред една немислима пустош. Но първо идват морганатичните болести, за които сега ще поговорим...
Съществува състояние на нещастие, което е неизлечимо, защото произходът му тъне в неяснота. Например, Блумингдейл може да те доведе до това състояние. Всички универсални магазини са символ на болест и празнота, но Блумингдейл е моята специална болест, моето нелечимо, тайнствено заболяване. В хаоса на Блумингдейл има ред, но този ред за мен е абсолютно налудничав. Това е редът, който бих открил на върха на карфица, ако я поставя под микроскоп. Това е редът на случайна серия от случайности, случайно възникнали. Този ред при това има миризма – и това е миризмата на Блумингдейл, която кара сърцето ми да се свива от ужас. В Блумингдейл аз напълно се разпадам. Срутвам се върху пода, безпомощна маса от черва и кокали и хрущяли. Мирише не на мърша, а на социална неадекватност. Човекът, жалкият алхимик, е споил в милиони форми и образи субстанции и вещества, които нямат нищо общо. Защото в мозъка му има тумор, който ненаситно го изяжда. Той е напуснал малкото кану, което блажено го носи надолу по реката с цел да конструира по-голяма, по-сигурна лодка, в която може да има място за всички. Трудът му го е отнесъл толкова надалеч, че той е загубил всякакъв спомен защо е напуснал кануто. Ноевият ковчег е така пълен с боклуци, че се е превърнал в неподвижна сграда над метрото, в която миризмата на линолеум преобладава и господства. Съберете на едно цялата значимост, скрита в чревната смес на Блумингдейл, и я поставете на върха на карфица и ще напуснете една вселена, в която огромни съзвездия се движат без ни най-малката опасност от сблъсък. Този микроскопичен хаос донася морганатичните ми лекове. На улицата започвам безогледно да намушквам коне или от време на време да повдигам поли, търсейки пощенска кутия, или лепвам пощенска марка на някоя уста, око, вагина. Или внезапно решавам да се изкатеря по висока сграда като муха и щом веднъж стигна покрива, полетявам с истински крила и летя, и летя, и летя, и преминавам над градове като Уихокен, Хобокен, Хакенсак, Канарси, Берген Бийч за миг. Когато станеш истински шизофреник, летенето е най-лесното нещо на света. Номерът е да летиш с ефирното си тяло и да оставиш в Блумингдейл торбата с кокали, черва, кръв и хрущяли. Да летиш само с непроменимия си Аз, който, ако спреш и се замислиш за миг, винаги е снабден с крила. Да летиш така посред бял ден, си има преимущества пред обикновеното нощно летене, което всеки практикува. Можеш да се откъснеш от земята във всеки момент, така бързо и решително, както се настъпва спирачка. Не е трудно да откриеш другата си същност, защото в мига, в който отлетиш, ти си другата същност, което означава така наречената цялостна личност. Само че, както доказва опита с Блумингдейл, онази цялостна личност, за която толкова хвалби са били изречени, се разпада много лесно. Миризмата на линолеум по някаква странна причина винаги ще ме кара да се разпадам и да се стоварвам на пода. Това е миризмата на всички неестествени неща, слепени у мен, които са били събрани чрез отрицателно съгласие, така да се каже.
17
chez (фр.) – при, у; употребява се в конструкция със съществително име за обозначаване на обществени места: ресторанти, хотели и т.н. (Бел. ред.)