Чак след третото ядене сутрешните дарове, завещани от фалшивия съюз на прадедите, започват да окапват и истинската скала на Аза, щастливата скала, се издига от тора на душата. С падането на нощта карфицената вселена започва да се разширява. Тя се разширява органично от една безкрайно малка песъчинка по начина, по който възникват минералите и съзвездията. Яде обкръжаващият хаос като плъх, загризал пита кашкавал. Целият хаос може да се събере на върха на карфица, но Азът, микроскопичен в началото, се разраства до вселена във всяка точка на космоса. Това не е Азът, за който са написани книгите, неостаряващият Аз, предаван от хилядолетни времена на хора с имена и дати на раждане, Азът, който започва и свършва като червей, който е червеят в сиренето, наречено свят. Точно както най-лекият бриз може да раздвижи огромна гора, така от някакъв невъобразим вътрешен импулс скалоподобният Аз може да започне да расте и в този растеж нищо не може да го превъзмогне. Както когато Малък Сечко се развилнее и целият свят е един голям прозорец. Нито намек за труд, нито звук, нито борба, нито почивка. Безпощаден, безпардонен, неумолим, растежът на Аза продължава. Само две неща има вписани в билета за пътуване: Азът и Не-Азът. И вечност, в която да го осъществиш. В тази вечност, която няма нищо общо с времето или пространство то, има интерлюдии, в които настъпва нещо като топене. Формата на Аза се разчупва, но Азът, като климата, остава, През нощта аморфната материя на Аза придобива неуловими форми. Грешки се просмукват през прозорчетата и скитникът е отлостен от вратата си. Тази врата, която тялото носи, се отваря към света, води към унищожение. Врата, от която във всяка легенда излиза вълшебникът. Никой не е чел как се завръща през тази същата врата. Ако се отвори навътре, има безкрайни врати, и всички напомнят капани. Не се виждат хоризонти, нито въздушни линии, нито реки, географски карти, билети. Всеки диван е спирка само за през нощта, дали ще с пет минути, или пет хиляди години. Вратите нямат дръжки и никога не се износват. Най-важното, което трябва да се отбележи, е, че не се вижда краят. Всички тези спирки за през нощта са като безплодни изследвания на мит. Човек може да се оправя, да се ориентира в обстановката, да наблюдава мимолетните явления. Човек дори може да се чувства у дома си. Но не може да пусне корени. Точно в момента, когато се почувстваш "установил се", целият терен под краката ти поддава, почвата се размества, съзвездията се откъсват от котвата си и цялата позната вселена, включително неумиращият Аз, започва да се движи – тихо, зловещо, ужасяващо спокойно и безучастно към една незнайна, невидима цел. Всички врати изглежда се отварят едновременно. Натискът е така силен, че възниква експлозия и сред взрива скелетът става на парчета. Вероятно подобен гигантски срив е преживял Данте, когато се е поставил в Ада. Той не е докоснал дъното, а сърцевината, мъртъв център, от който започва летоброенето. Тук започва комедията, оттук е видяна като божествена.