Това се случи във Фар Рокауей. След като се облякохме и похапнахме, внезапно реших, че искам да остана сам, затова доста рязко на ъгъла на една улица му подадох ръка и се сбогувах с него. И хоп! Почти моментално се почувствах напълно сам, толкова сам, както човек се чувства в моменти на крайно отчаяние. Спомням си, че разсеяно си човърках зъбите, когато ме връхлетя със страшна сила този пристъп на самота, като торнадо. Стоях на ъгъла и се прегледах дали наистина не ме е ударило нещо. Бе необяснимо и същевременно бе така чудесно, така вълнуващо, като двойна доза тонизиращо лекарство. Когато казах, че се намирах във Фар Рокауей, имах предвид, че съм на края на земята, в едно място, наречено Ксанатос, ако изобщо има такова място, и със сигурност трябва да съществува подобна дума, за да изрази абсолютното Небитие на някакво място. Ако тогава се бе появила Рита, не мисля, че щях да я позная. Бях се превърнал в абсолютен непознат, застанал сред своя народ. Изглеждаха ми луди моите сънародници със загорелите си лица, памучни панталони и изпънати чорапи. И те като мен се къпеха, защото това бе приятно и здравословно и ободряващо, и като мен сега бяха пълни със слънце и храна и малко понатежали от умора. До момента, в който не ме връхлетя тази умора и аз бях леко унесен, но внезапно озовал се абсолютно откъснат от света, аз се ококорих. Бях така наелектризиран, че се страхувах да мръдна, да не би да се втурна като бик или да започна да се катеря по стената на някоя сграда или да танцувам и крещя. Внезапно осъзнах, че всичко това бе, защото съм брат на Достоевски, че може би съм единственият човек в Америка, който знаеше какво е искал да каже с всички тези книги. He само това, но усетих всички книги, които един ден щях да напиша, как покълват в мен. Те се разтваряха вътре в мен като узрели какавиди. А до този момент аз не бях написал нищо, освен демонско дълги писма за всичко и нищо, трудно ми бе да осъзная, че ще настане време, когато ще започна, когато ще напиша първата дума, първата истинска дума. И това време бе сега! Ето това ме осени.
Употребих думата "Ксанатос" преди малко, не знам дали има Ксанатос или не, и всъщност не ме интересува, но трябва да има място на света, може би на гръцките острови, където стигаш до края на познатия свят и си напълно сам, и все пак не те е страх от това, а се радваш, защото пред тази пропаст можеш да почувстваш древния свят на предците, който е вечно млад, нов и оплодородяващ. Ти стоиш там, каквото и да е мястото, като новоизлюпено пиленце до яйчената си черупка. Това място е Ксанатос или както бе в моя случай Фар Рокауей.
Ето ме! Стъмни се, излезе вятър, улиците опустяха и накрая започна да вали проливен дъжд. Господи, това ме довърши! Когато дъждът се заизлива, аз го посрещах вдигнал лице, загледан в небето и внезапно започнах да муча от радост. Смеех се истерично, точно като луд човек. Не знаех защо се смея. Не мислех за абсолютно нищо. Просто бях завладян oт радост, подлудял от щастие и от това, че съм сам. Ако тогава на това място ми бяха поднесли на поднос прекрасна сочна путка, ако всички путки на света ми бяха предложени да си избера, нямаше да трепна. Имах това, което никоя путка не можеше да ми даде. И точно в този момент, мокър до кости, но все още еуфоричен, аз си помислих за най-незначителното нещо на света – билет! Господи, копелето Макси си бе тръгнало, без да ми остави и петак. Ето ме в този прекрасен, цъфтящ, древен свят и нито пара в джоба. Хер Достоевски младши сега трябваше да се разхожда натам-насам и да се взира в познати и непознати лица, за да изръси някой петак. Той се разходи от единия край на Фар Рокауей до другия, но изглежда никой не ебаваше да дава пари в дъжда. Както си вървях в това тежко животинско тъпоумие, което кълне от просията, започнах да си мисля за Макси, аранжора на витрини, и как за първи път го зърнах зад една витрина да облича манекен. И оттук, на няколко минути от Достоевски, светът спря, и след това като огромен розов храст, разцъфнал в нощта – топлата кадифена плът на сестра му Рита.
А най-странното е... Няколко минути след като си мислех за Рита, за съкровената ѝ и необикновена вагина, аз пътувах във влака на път за Ню Йорк и дремех с една великолепна, лека ерекция. И все така чужденец, когато слязох от влака и извървях една-две преки от спирката, в кого за малко да се блъсна, завивайки зад един ъгъл? В кой, ако не в Рита. И все едно бе телепатично уведомена за това, което става в главата ми, Рита също бе готова. Скоро седяхме един до друг в сепаре на един китайски ресторант и се държахме точно както двойка разгонени зайци. На дансинга едва помръдвахме. Стояхме вклинени един в друг и оставихме другите да си се кривят и да подскачат около нас, колкото си искат. Можех да я заведа у нас, защото по това време бях сам, но не, имах идея да я изпратя до тях, да я награбя във вестибюла и да я наеба точно под носа на Макси – както и направих. По средата отново си спомних за манекена на витрината и начина, по който се разсмя, когато изпуснах онази дума "минджа". За малко да се разсмея с глас, когато усетих, че тя свършва, един от онези проточени оргазми, които понякога може да извлечеш от еврейска путка. Ръцете ми бяха под хълбоците ми и връхчетата на пръстите ми в путката, в подплатата, така да се каже. Когато започна да трепери, я повдигнах леко от земята и започнах нежно да я поклащам на върха на кура си. Мислех си, че абсолютно ще откачи. Трябва да получи четири пет оргазма така във въздуха, преди да пусна краката ѝ да стъпят на пода. Изкарах си го, без да пролея и капка, и я накарах да легне. Шапката ѝ се бе търколила в един ъгъл, чантата ѝ се бе разсипала и бяха изпаднали няколко монети. Обърнах внимание на това, защото, преди да ѝ го подам наистина здраво, отбелязах в главата си да прибера няколко монети за билет до вкъщи. И без това бяха минали само няколко часа, откакто казах на Макси, че искам да огледам терлъка на сестра му и ето сега тя бе притисната в мен, вир вода, хвърляше струя след струя. Ако са я ебали преди, не са я ебали като хората, това е сигурно, А моя милост никога не е бил в такова приятно, спокойно, научно разположение на духа – легнал на пода във вестибюла точно под носа на Макси и думкащ сестра му Рита в съкровената ѝ, свещена, необикновена путка. Можех да продължа безкрайно, невероятно бе колко бях дистанциран и същевременно съзнавах всяко нейно потрепване и извиване. Но някой трябваше да плати, дето вървях в дъжда и просех десет цента. Някой трябваше да плати за удоволствието от покълването на всички тези ненаписани книги вътре в мен. Някой трябваше да потвърди автентичността на тази съкровена, скрита путка, която ме тормозеше от седмици и месеци. Кой бе по-квалифициран от мен? Мислех така напрегнато и трескаво между оргазмите, че курът ми трябва да е пораснал с няколко сантиметра. Накрая реших да свърша, като я обърна и ѝ го вкарам отзад. В началото малко се възпротиви, но когато усети, че нещото излиза от нея, направо полудя: