– Добре! Добре! Направи го! – захленчи тя, което наистина ме възбуди, едва си го бях вкарал, и усетих, че свършвам, дълго агонизиращо изпразване от върха на гръбначния стълб. Вкарах си го така дълбоко, че усетих, все едно нещо поддаде. Рухнахме на пода изтощени и двамата и задъхани като кучета. В същото време аз не забравих да събера няколко монети. Не че ми бяха необходими, защото тя вече ми бе дала назаем няколко долара, а като компенсация за парите, които ми бяха нужни във Фар Рокауей. Дори и тогава обаче не свърши. Скоро я усетих по мен, първо ръцете ѝ, а после устата ѝ. Имах нещо като полуерекция. Тя го пое в устата си и започна да го гали с език. Бях на седмото небе. Следващото нещо, което знам, бе, че краката ѝ са около врата ми, а езикът ми е в терлъка. А след това трябваше да стана и отново да си го вкарам до дръжката. Тя се гърчеше като змиорка, Бог да ми е на помощ. А след това отново свърши, дълги, проточени, агонизиращи оргазми, придружени с хленчене и лигавене, което бе възхитително. Накрая трябваше да си го извадя и да ѝ кажа да спре. Каква путка! А аз бях помолил само да я видя!
Макси с разказите си за Одеса възкреси у мен нещо, загубено още като дете. Макар че нямах ясно представа за Одеса, аурата бе като на малка махала в Бруклин, което означаваше толкова много за мен и от което бях откъснат така рано. Винаги получавам съвсем конкретно усещане за това, когато видя италианска картина без перспектива. Ако е картина на погребална процесия например, това е точно изживяване, познато от детството, изживяване с изключителна непосредственост. Ако е картина на улица, жените, седнали на прозорците седят на улицата, а не над нея или далеч от нея. Всичко, което се случва, се знае веднага от всички, точно както у примитивните племена. Убийството се носи из въздуха, властва случайността.
Точно както липсва тази перспектива у италианските примитивни художници, малката стара махала, от която бях откъснат като дете, имаше паралелни и вертикални равнини, на които всичко се случваше и в които през различните нива всичко се предаваше като чрез осмоза. Границите бяха остри, ясно очертани, но не бяха непресечими. Като момче, аз живеех близо до границата между северната и южната страна. Аз бях съвсем малко по от северната страна, просто няколко стъпки от широка магистрала, наречена Северна втора улица, което за мен бе истинската граница между северната и южната страна. Действителната граница бе улица "Гранд", която водеше до "Бродуей Фери", но тази улица не означаваше нищо за мен, освен че все повече се пълнеше с евреи. Не, Северна втора улица бе истинската загадка, граница между два свята. Следователно аз живеех между две граници, едната реална, другата въображаема – както живях цял живот. Имаше една малка уличка, само една пряка, която се намираше между улица "Гранд" и Северна втора улица, която се наричаше "Филмор Плейс". Тази уличка се падаше косо срещу къщата, която дядо ми притежаваше и в която живеехме. това бе най-очарователната улица, която съм виждал през живота си. Това бе съвършената улица – за момче, за влюбен, за маниак, за пияница, за изверг, за развратник, за главорез, за астроном, за музикант, за поет, за шивач, за обущар, за политик. Всъщност тя бе точно такава улица, съдържаше такива представители на човешката раса, всеки със самостоятелен свят и всички живееха за едно в хармония и дисхармония, но заедно, сплотена община, здраво сплетена човешка спора, която не можеше да се разпръсне, освен ако самата улица не се разпръснеше.