Така поне изглеждаше. Докато не отвориха Уилямсбърг Бридж, вследствие на което започна нашествието на евреи от улица "Деланси", Ню Йорк. Това доведе до разпадането на нашия малък свят, на малката улица, наречена "Филмор Плейс", която, както и името ѝ бе улица със стойност, с достойнство, изпълнена със светлина и изненади. Дойдоха евреите, както казах, и започнаха като молци да ядат тъканта на нашия живот, докато не остана нищо, освен едно молецо-подобно присъствие, което навсякъде носеха със себе си. Скоро улицата започна да мирише лошо, скоро истинските хора се изнесоха, скоро къщите започнаха да западат и дори верандите западнаха като боята. Скоро улицата приличаше на мръсна уста, на която липсват всички важни зъби, и грозни почернели развалини зяпнали тук-там, устните загнили, небцето изчезнало. Скоро в канавките боклукът стигна до колената, а пожарните изходи се запълниха с разпердушинени юргани, с хлебарки и съсирена кръв. Скоро знакът за кашерена храна и напитки се появи по витрините на магазините и навсякъде имаше кокошки и пуйки, и пушена сьомга, туршия и огромни самуни хляб. Скоро навсякъде плъпнаха детски колички – пред къщите, пред магазините, по верандите и по дворчетата. И със смяната изчезна английският език. Не се чуваше нищо освен идиш, нищо освен този фъфлещ, гърлен, съскащ език, на който "Бог" и "скапан зарзават" звучат еднакво и означават едно и също.
Ние бяхме от първите семейства, които се преместиха вследствие на нашествието. Два-три пъти в годината се връщах в старата махала за рожден ден или за Коледа, или за Деня на благодарността. Със всяко посещение отбелязвах загубата на нещо, което обичах и помнех. Бе като лош сън. Ставаше все по-лошо. Къщата, в която все още живееха моите роднини, приличаше на стара крепост, която всеки момент щеше да рухне. Те бяха заседнали в едно от крилата на крепостта и водеха окаян, островитянски живот и самите те започваха да изглеждат овчедушни, преследвани, унизени. Дори почнаха да различават съседите си евреи и считаха някои за нормални хора, съвсем свестни, чисти, мили, отзивчиви, щедри и т. н. На мен това ми късаше сърцето. Можех да хвана една картечница и да избия цялата махала, евреи, християни, всички.
По времето на нашествието властите решиха да сменят името па Северна втора улица на Метрополитън Авеню. Шосето, което за християните бе пътят към гробищата, се преварва в това, на което сега му се вика пътна артерия, връзка между две гета. От страната на Ню Йорк брегът бързо се трансформира заради издигането на небостъргачите. На нашата страна, страната на Бруклин, складовете се множаха, а подстъпите към многобройните нови мостове създадоха площади, обществени тоалетни, зали за билярд, книжарници, сладкарници, ресторанти, магазини за дрехи, заложни къщи и т, н. Накратко, всичко стана метрополитно, в най-омразния смисъл на думата.
Докато живеехме в старата махала, никога не споменавахме името Метрополитън Авеню, за нас това си беше Северна втора улица, въпреки официалната смяна на името. Може би осем или десет години по-късно, когато един зимен ден стоях на ъгъла и гледах реката, за пръв път забелязах огромната кула на сградата на Застрахователната компания "Метрополитън" и осъзнах, че Северна втора улица вече я няма. Въображаемите граници на моя свят се бяха променили. Погледът ми сега се рееше далеч отвъд гробищата, отвъд реките, отвъд град Ню Йорк или щат Ню Йорк, всъщност отвъд Съединените щати. В Пойнт Лома, Калифорния, погледнах към водната шир на Тихия океан и усетих нещо, което завинаги извърна лицето ми в друга посока. Върнах се една вечер в старата махала, спомням си, с приятеля ми Стенли, който току-що се бе уволнил от армията, и ние тъжно и меланхолично се разхождахме по улиците. Един европеец едва ли може да разбере какво е това чувство. Дори когато един град се модернизира, в Европа имам предвид, пак остават следи от старото. В Америка, макар да има следи, те са заличени, изметени от съзнанието, стъпкани, изместени, унищожени от новото. Новото е, от ден на ден, молец, който яде тъканта на живота и накрая не оставя нищо освен огромна Дупка. Стенли и аз се разхождахме през тази ужасяваща дупка. Дори войната не носи такова отчаяние и разрушение. Войната може да превърне един град в пепел и цялото население може да бъде изтребено, но това, което отново покълва, напомня старото. Смъртта е оплодородяваща за почвата, – както и за духа. В Америка унищожението е пълно, анихилиращо. Няма възраждане, само злокачествен растеж, слой след слой ново, отровна тъкан, всеки по-грозен от предишния.