Ние вървяхме през тази огромна дупка, както казах, и бе зимна вечер, ясна, мразовита, искряща и като минахме през южната част към граничната зона, ние поздравявахме всички стари реликви или места, където едно време е имало нещо, където е имало нещо от нас. Когато наближихме Северна втора улица, между "Филмор Плейс" и Северна втора улица – разстояние само от няколко метра и все пак такова богато, наситено място от земното кълбо – аз спрях пред кръчмето на госпожа О'Мелио и погледнах към къщата, където бях разбрал какво наистина означава да съществуваш. Всичко се бе свило до кукленски размери, включително светът, който лежеше отвъд граничната линия, светът, който бе така загадъчен за мен и така ужасяващо величествен, така безграничен. Застанал там, потънал в транс, аз внезапно си спомних един мой натрапчив сън, който все още сънувам от време на време, и който се надявам да сънувам, докато съм жив. Сънят бе как прекосявам граничната линия. Както във всички сънища, забележителното е блясъкът на реалността, фактът, че си в реалността, а не сънуваш. Отвъд линията аз съм непознат и абсолютно сам. Дори езикът се е променил. Всъщност винаги ме смятат за странник, за чужденец. разполагам с неограничено време и съм напълно доволен да бродя из улиците. Има само една улица – продължението на улицата, на която съм живял. Стигам най-накрая до железен мост, минаващ над разпределителна гара. Когато стигна моста, винаги е нощ, макар че е близо до граничната линия. Поглеждам надолу към мрежата от линии, към хангарите, тендерите, складовете и докато зяпам това гъмжило от странни, движещи се предмети, започва метаморфоза, точно както в сънищата. С трансформацията и деформациите аз осъзнавам, че това е старият сън, който така често съм сънувал. Завладява ме див ужас, че ще се събудя, и наистина знам, че скоро ще се събудя, точно в мига, когато съм сред огромно празно пространство и тъкмо, ще вляза в къща, която съдържа нещо много важно за мен. Тъкмо тръгвам към тази къща, и мястото, на което се намирам, започва да избледнява по ръбовете, разсейва се, изчезва. Пространството се увива около мен като килим и ме поглъща, а заедно с мен и къщата, в която никога не успявам да вляза.
Няма абсолютно никакъв преход между този, най-приятен сън, който познавам, и сърцето на една книга, озаглавена "Творческата еволюция". В тази книга от Анри Бергсон[19], на която попаднах така естествено, както на съня за местата отвъд границата, аз отново съм съвсем сам, отново съм чужденец, отново мъж на неопределена възраст, застанал на железен мост и наблюдаващ особена метаморфоза, отвън и отвътре. Ако тази книга не бе попаднала в ръцете ми точно в този момент, когато попадна, може би щях да полудея. Това стана в момент, когато друг огромен свят се рушеше в ръцете ми. Ако не бях разбрал нищо, написано в тази книга, ако бях запазил само спомен за една дума, "творческата", това щеше да е съвсем достатъчно. Тази дума бе моят талисман. С нея можех да предизвикам целия свят и особено приятелите си.
Има времена, когато човек трябва да скъса с приятелите си, за да разбере значението на приятелството. Може би изглежда странно, но откритието на тази книга бе равностойно на откритието на ново оръжие, на приспособление, с което да окастря всички приятели, които ме заобикаляха и вече не означават нищо за мен. Тази книга ми стана приятел, защото ме научи, че нямам нужда от приятели. Даде ми куража да остана сам, даде ми възможност да оценя самотата. Така и не разбрах книгата. Понякога си мислех, че съм на ръба да я разбера, но никога не я разбрах наистина. За мен бе по-важно да не разбирам. С тази книга в ръцете ми, която четях на глас на приятелите си, задавах им въпроси, обяснявах им, ми се даде да разбера, че нямам приятели, че съм сам в света. Защото, не разбирайки значението на думите, нито аз, нито приятелите ми, едно нещо стана много ясно, а то бе, че има начини да не се разбира, и разликата между неразбирането на една личност и неразбирането на друга създава свят от terra firma[20], по-солиден дори от разликите при разбирането. Всичко, което някога бях смятал, че разбирам, се срина и аз останах пред бял лист. Моите приятели, от друга страна, се окопаха още по-дълбоко в тясната канавка на разбирането, която си бяха изровили. Те, доволни, умряха в тесните легла на разбирането, за да станат полезни жители на света. Жал ми бе за тях и набързо ги изоставих един по един, без да съжалявам.