Натъпкани сме като сардели и горещата плът, притисната към мен, разсейва мислите ми. Усещам двойка крака, долепени до моите. Поглеждам момичето, седнало пред мен, поглеждам я право в очите и притискам още по-силно коляно към чатала и. Тя се чувства неспокойно, непрекъснато мърда на седалката и накрая се обръща към момичето, което стои до нея, и се оплаква, че я безпокоя. Хората около мен ме поглеждат враждебно. Аз гледам спокойно през прозореца и се преструвам, че нищо не съм чул. Дори и да искам, не мога да си преместя краката. Все пак малко по малко, с неистово бутане и кривене, момичето успява да разплете краката си от моите. Озовавам се почти в същото положение с момичето до нея, това, към което отправи оплакванията си. Почти веднага усещам отзивчиво докосване и тогава за моя изненада я чувам да казва на другото момиче, че човек не е виновен, че не е вината на мъжа, а на компанията, задето ни е натъпкала като добитък. И отново чувствам потрепването на крака ѝ, притиснат в моя, топло, човешко притискане като ръкостискане. С едната си свободно ръка успявам да отворя книгата си. Целта ми е двояка – първо, искам да види каква книга чета, второ, искам да продължа разговора с крака, без да привличам внимание. Преработва чудесно. Когато влакът се поизпразва, успявам да седна до нея и завързвам разговор – за книгата, разбира си. Тя е чувствена еврейка с огромни влажни очи и откровеност, която иде от сластта. Когато става време да слезем, вървим подръка по улиците към дома ѝ. Аз съм почти на границата на старата махала. Всичко ми е познато и същевременно отблъскващо чуждо. Не съм вървял по тези улици от години, а сега вървя с еврейско момиче от гетото, красиво момиче със силен еврейски акцент. Изглеждам нелепо, крачещ до нея. Усещам, че хората ни зяпат зад гърба ни. Аз съм нашественик, гой, който е дошъл в квартала, за да откъсне хубава, зряла путка. Тя, от друга страна, изглежда горда от завоеванието си. Тя се фука с мен пред приятелите си. Ето това забърсах във влака, образован гой, изискан гой! Почти я чувам как си го мисли. Вървя бавно и оглеждам обстановката, всички практически подробности, които ще определят дали да мина след вечеря или не. Въпросът е кога и къде да се срещнем и как ще действаме, защото, както тя казва точно преди да стигнем до вратата ѝ, тя има съпруг, който е търговски пътник, и тя трябва да бъде внимателна. Разбираме се да се върна и да се срещна с нея на ъгъла пред сладкарницата в определен час. Ако искам да взема и някой приятел, тя ще доведе една своя приятелка. Не, решавам да я видя сам. Тя е съгласна. Стиска ми ръката и изчезва в един мръсен вход. Бързо тръгвам към влака, за да се прибера вкъщи и да се натъпча.
Лятна вечер и всичко е широко отворено. По обратния път към срещата цялото минало се втурва калейдоскопично в главата ми. Този път оставих книгата у дома. Сега съм излязъл за путка и не ме занимава нищо, свързано с книгата. Отново съм от тази страна на граничната линия и всяка спирка профучава край мен и светът ми все повече се смалява. Когато стигам целта, съм почти дете. Аз съм дете, ужасено от настъпилата метаморфоза. Какво ми бе станало – мъж от Четиринайсети квартал, да скача на тази спирка на лов за еврейска пичка? Да предположим, че я наеба – и какво? Какво мога да кажа на такова момиче? Какво е ебането, след като аз искам любов? И внезапно то ме връхлита като торнадо... Юна, момичето, което обичах, момичето, което живееше в тази махала, Юна с големите сини очи и руса коса, Юна, която ме караше да треперя само като я погледнех, Юна, която ме бе страх да целуна и дори да ѝ докосна ръката. Къде е Юна? Да, внезапно това се превръща в изгарящ въпрос: къде е Юна? След две секунди съм уплашен, напълно изгубен и отчаян, потънал в ужасна депресия и безнадеждност. Как я оставих да изчезне? Защо? Какво се случи? Кога стана? Мислех за нея като маниак ден и нощ, година след година, а после, без дори да го забележа, тя изчезва от съзнанието ми просто така, като петак, изпаднал през дупката на джоба ти. Невероятно, чудовищно, нелепо. Защо? Когато единственото, което трябваше да направя, бе да ѝ предложа да се оженим, да поискам ръката ѝ – това е всичко. Ако бях сторил това, тя незабавно щеше да каже "да". Тя ме обичаше, обичаше ме до полуда. Да, спомних си, спомням си как ме гледаше последния път, когато се срещнахме. Аз ѝ казах "сбогом", защото същата вечер заминавах за Калифорния и оставих всички да започнат нов живот. А аз нямах никакво намерение да водя нов живот. Възнамерявах да ѝ предложа да се оженим, но историята, която бях скалъпил, така естествено излезе от устата ми, че и аз самият ѝ повярвах, и така, казах ѝ "сбогом" и си тръгнах, а тя остана, загледана в мен, и усещах как очите ѝ ме пронизват, чувах как стене вътрешно, но като автомат продължих да вървя, накрая завих зад ъгъла и това бе краят. Сбогом! Просто така. Като в кома. А исках да ѝ кажа: ела при мен! Ела, защото не мога повече да живея без теб!