Толкова съм слаб и отпаднал, че едва слизам по стъпалата. Сега знам какво се бе случило, бях пресякъл граничната линия! Тази Библия, която навсякъде нося с мен, е, за да ме изучи, да ме посвети в нов начин на живот. Светът, който познавам, го няма, той е мъртъв, свършен, заличен. И всичко, което съм бил, е заличено заедно с него. Аз съм труп, получил инжекция с нов живот. Аз съм бляскав и сияен, побеснял от новите открития, но в центъра все още е боклук, все още е шлака. Започвам да плача, както съм на стълбите на метрото. Ридая на глас като дете. Сега ме осенява с абсолютна яснота: ти си сам в света! Ти си сам... сам... сам. Тежко е да си сам... тежко, тежко, тежко, тежко. Няма край, защото е неизмеримо, и това е съдбата на всеки човек на земята, но най-вече моята... най-вече моята. Отново метаморфоза. Отново всичко се клати и люшка. Аз отново съм в съня, болезнения, безумен, приятен, влудяващ сън за отвъд границата. Стоя в центъра на едно празно място, но не виждам дома си. Нямам дом. Сънят е мираж. Никога не е имало къща сред това празно място. Затова и никога не успях да вляза в нея. Моят дом не е в този свят. Не е и в отвъдния. Аз съм човек без дом, без приятел, без жена. Аз съм чудовище от действителност, която все още не съществува. Не, съществува, ще съществува, сигурен съм. Сега крача трескаво, забил глава, и си мърморя нещо. Напълно забравих за срещата си и дори не забелязах дали минах покрай нея или не. Вероятно минах. Може би я погледнах и не я познах. Може би и тя не ме е познала. Аз съм луд, луд от болка, луд от страдание. Отчаян съм, но не съм загубен. Не, има реалност, към която принадлежа. Тя е далеч, много далеч. Мога да вървя от днес до деня на Страшния съд, забил глава, и да не я намеря. Но тя е там, сигурен съм. Гледам хората с убийствен поглед. Ако можех да хвърля бомба и да разбия целия квартал на пух и прах, щях да го направя. Щях да се радвам да ги видя как хвърчат във въздуха осакатени, виещи от болка, разкъсани, унищожени. Искам да унищожа цялата земя. Аз не съм част от нея. Всичко е безумно от началото до края. Цялата работа. Огромно парче развалено сирене, проядено от ларви, които го тровят отвътре. Еби му майката! Прати го по виолите! Убивай, убивай, убивай. Избий ги всичките, евреи и християни, млади и стари, добри и лоши...
Олеква ми, ставам лек като перо, походката ми става по-сигурна, по-спокойна, по-равна. Каква прекрасна нощ! Звездите светят така ярко, така ведро, така далечно. Не че ми се подиграват, но ми напомнят за безсмислеността на всичко. Кой си ти, млади момко, та говориш за земното кълбо, за взривяване на пух и прах? Млади човече, ние висим тук от милиони и милиарди години. Всичко сме видели, всичко и все пак кротко си светим всяка нощ, осветяваме пътя, даваме мир на сърцето. Огледай се, млади човече, виж колко спокойно и красиво е всичко. Виждаш ли, дори боклука в канавката изглежда красив на тази светлина. Вдигни малкото зелево листо, задръж го нежно в ръката си. Навеждам се и вдитам зелевото листо, което лежи в канавката. Струва ми се нещо абсолютно ново, цяла вселена в себе си. Откъсвам малко късче и го разглеждам. Истинска вселена. Невъобразимо красиво и тайнствено. Почти се срамувам отново да го хвърля в канавката. Навеждам се и нежно го поставям при другата смет. Замислям се, ставам много, много спокоен. Обичам всички ва света. Знам, че някъде точно в този момент една жена ме чака и само ако действам много спокойно, много нежно, много бавно, ще стигна до нея. Тя може би ще стои на ъгъл и когато ме види ще ме познае – веднага. Вярвам в това, помогни ми, Господи! Вярвам, че всичко е справедливо и предопределено. Моят дом? Ами това е светът, целият свят! Аз съм у дома си навсякъде, само че преди не го знаех. Но сега знам. Вече няма гранична линия. Никога не е имало гранична линия – аз я създадох. Вървя бавно и блажено по улиците. Любимите улици. Където всеки върви и всеки страда, без да го показва. Когато заставам и се опирам до една лампа, за да запаля цигара. Дори лампата се държи приятелски. Тя не е нещо от желязо, а творение на човешкия мозък, оформено по определен начин, обработено от човешки ръце, издуто от човешкия дъх, поставено от човешки ръце и крака. Обръщам се и потърквам с ръка желязната повърхност. Като че ли ми проговаря. Човешка лампа. Тя принадлежи, както зелевото листо, както скъсаните чорапи, както дюшеците, както кухненският умивалник. Всичко стои по определен начин на определено място, както нашият мозък стои по отношение на Бог. Светът в своята видима осезаема субстанция е картата на нашата любов. Не Бог, а животът е любов. Любов, любов, любов. И в средата на самата среда се разхожда този млад човек, аз, който е не друг, а Готлиб Леберехт Мюлер.