Готлиб Леберехт Мюлер! Това е името на човек, загубил своята самоличност. Никой не може да му каже кой е той, откъде е дошъл и какво му се е случило. Във филма, където за пръв път се запознах с този индивид, смятаха, че това е инцидент от войната. Но когато се познах на екрана, като се има предвид, че никога не съм участвал във война, осъзнах, че авторът е измислил тази версия, за да не ме разкрие. Често забравям коя е истинската ми същност. Често в мечтите си аз поемам по течението на забравата, както се казва, и скитам окаян и отчаян и търся тялото и името, които са мои собствени. А понякога между мечтата и реалността граница та е съвсем малка. Понякога, докато някой човек ми говори, аз излизам от тялото си и като растение, понесено от течението, започвам пътешествие с незакотвения си Аз. В това състояние съм напълно способен да извършвам нормалните ежедневни задължения – да си намеря съпруга, да стана баща, да издържам домакинство, да забавлявам приятели, да чета книги, да плащам данъци, да изпълня военния си дълг и така нататък. В това състояние съм способен, ако се наложи, хладнокръвно да убивам, заради семейството си или за да защитя родината си, или каквото е там. Аз съм обикновеният, редови гражданин, който оттоваря на име и има номер в паспорта, аз съм напълно безотговорен за съдбата си.
Тогава, един ден, без ни най-малко предупреждение се събуждам, оглеждам се и нищо не разбирам от това, което се случва около мен, нито собственото си поведение, нито поведението на съседите ми, нито защо правителствата воюват или са в мир, в зависимост от случая. В този момент аз се прераждам наново, раждам се и ме кръщават с истинското ми име: Готлиб Леберехт Мюлер! Всичко, което върша под истинското си име, се смята за безумно. Хората правят потайни знаци зад гърба ми, а понякога и в очите ми. Принуден съм да скъсам със семейството, приятелите и хората, които обичам. Налагаше се да местя бивака. И така естествено, както в сън, аз отново се нося по течението, обикновено вървя край шосе, лицето ми е обърнато към залязващото слънце. Сега всичките ми умения са нащрек. Аз съм най-подмилкващото, лъскаво, лукаво животно – и същевременно това, което може да се нарече свят човек. Знам как да се защитя. Знам как да избягвам труда, как да избягвам обвързващи отношения, как да избягвам жал, съчувствие, смелостта ѝ всички други капани. Стоя на едно място или с някой човек, докато взема каквото ми е нужно и после отново тръгвам. Нямам цел – безцелното скитане е напълно самодостатъчно. Свободен съм като птичка, сигурен като еквилибрист. От небето пада манна. Трябва само да вдигна ръце и да я получа. И навсякъде оставям след себе си много приятно чувство, все едно приемайки даровете, които ме засипват, правя истинска услуга на другите. Дори за мръсното ми бельо се грижат любещи ръце. Защото всички обичат праведно живеещ човек! Готлиб! Какво красиво име! Готлиб! Повтарям си го непрекъснато. Готлиб Леберехт Мюлер!
В това състояние винаги попадам на разбойници, негодници и убийци и колко мили и внимателни са те с мен! Все едно са мои братя. А всъщност не са ли? Не бях ли аз виновен за всяко престъпление, и не го ли бях изстрадал? И дали именно заради моите престъпления бях така свързан с моите събратя? Винаги, когато разбера от светлината в очите на някой, че ме е разпознал, аз осъзнавам гази тайна връзка. Само на праведните очите никога не просветват. Праведните не знаят тайната на човешката дружба. Праведните са тази, които вършат престъпленията против човечеството, праведните са истинските чудовища. Праведните ни взимат отпечатъци от пръстите, които ни доказват, че сме умрели дори когато стоим пред тях от плът и кръв. Праведните ни налагат произволни имена, фалшиви имена, които вписват фалшиви дати в регистрите и живи ни погребват. Предпочитам разбойниците, негодниците, убийците, освен ако не намеря човек от моя ранг, От моето качество.