Никога не съм намирал такъв човек! Никога не открих човек щедър като мен, така всеопрощаващ, така толерантен, свободен, безразсъден и така чист в сърцето си. Прощавам си всяко престъпление, което съм извършил. Правя го в името на човечеството. Знам какво означава да си човек, слабост та и силата. Страдам от това знание, но също и пирувам с него. Ако имах възможност да бъда Бог, щях да се откажа. Най-прекрасната възможност, която животът предоставя, е да бъдеш човек. Това обгръща цялата вселена. Включва знанието за смъртта, на което дори Бог не може да се радва.
От точката, в която се пише тази книга, аз съм човек, който се е кръстил наново. Минаха много години оттогава, много вода изтече и е трудно да се върнеш до онзи момент и да проследиш пътешествието на Готлиб Леберехт Мюлер. Все пак мога да подскажа, като спомена, че човекът, който сега съм, се роди от рана. Тази рана стигна до сърцето. По човешката логика трябва да съм мъртъв. Аз всъщност бях отписан като мъртъв от всички, които ме познаваха. Носех се като призрак сред тях. Когато говореха за мен, използваха минало време, жалеха ме и ме зариваха все по-дълбоко и по-дълбоко. Спомням си как се смеех тогава, както винаги, как любех други жени, как се наслаждавах на храната и пиенето и мекото легло, за което се държах като демон. Нещо ме бе убило и все пак бях жив. Но бях жив без спомени и без име. Бях откъснат от надеждата, както и от угризения и самообвинения. Нямах минало и вероятно нямах бъдеще. Бях погребан жив в една празнина, която бе нанесената ми рана. Аз бях самата рана,
Имам един приятел, който от време на време ми говори за чудото на Голгота, от което аз нищо не разбирам. Но знам нещо за чудната рана, която получих, раната, която ме уби в очите на света и от която се родих и бях кръстен наново. Знам нещо за чудото на тази рана, която изживях и която оздравя с моята смърт. Говоря за нея като нещо отдавна минало, но тя винаги е с мен. Всичко отдавна е минало и привидно невидимо като съзвездие, завинаги потънало зад хоризонта.
Това, което ме очарова, е, че нещо така мъртво и погребано като мен, може да възкръсне, и то не веднъж, а безброй пъти. И не само това, но всеки път, когато залинявах, аз скачах все по-дълбоко и по-дълбоко в бездната, така че с всяко възкресение чудото става по-голямо. И никакви стигми! Човекът, който се преражда, е винаги същият човек, все по-автентичен с всяко прераждане. Просто всеки път хвърля кожата си и заедно с кожата си и своите грехове. Човекът, когото Бог обича, е наистина праведно живеещ човек. Човекът, когото Бог обича е глава лук с милиони люспи. Да обелиш първия слой, е невъобразимо болезнено. Следващият слой е по-малко болезнен. Следващият още по и така, докато болката не стане приятна, все по-приятна, после идва удоволствието и екстаза. После няма удоволствие и болка, просто тъма, която отстъпва пред светлината. И докато тъмнината се отдръпва, раната излиза от скривалището си – раната, която е човек, човешката любов е окъпана в светлина. Загубената самоличност се намира. Човекът излиза от отворената си рана, от гроба си, който така дълго е носил със себе си.
В гробницата, която е моята памет, я виждам сега погребана онази, която обичах повече от всички други, повече oт света, повече от Бог, повече от собствената ми плът и кръв. Виждам я как гние в тази кървава любовна рана, така близо до мен, че не мога да я различа от самата рана. Виждам я как се мъчи да се освободи, да се изчисти от болката на любовта, и как потъва отново в раната, оплескана, задушаваща се, гърчеща се в кръвта. Виждам ужасения поглед в очите ѝ, безмълвната, жална агония, погледът на попаднал в капан звяр. Виждам как разтваря крака за избавление и всеки оргазъм е стон от изтезание. Чувам как се срутват стените, как стените ни зариват и как къщата е обхваната от пламъци. Чувам ги сак викат от улицата, призовават на работа, призовават на война, но ние сме приковани към пода и ни гризат плъховете. Гробът и гробницата на любовта ни погребват, нощта изпълва вътрешностите ни, а звездите блещукат над черното бездънно езеро. Губя спомен за думите, дори за името ѝ, което повтарям вманиачено и фанатично. Забравям как изглежда, как мирише, как се ебе, и прониквам все по-дълбоко в нощта на бездънната пещера. Следвам я до най-дълбоката дупка на съществуването ѝ, до обгорената къща на душата ѝ, до дъха, който все още не е напуснал окончателно устните ѝ. Аз без милост я търсех, нея, чието име не бе написано никъде, проникнах до самия олтар и не открих нищо, Аз се увих около тази свещена черупка небитие като змия с огнени пръстени. Лежах неподвижен шест века, без да дишам, докато световните събития се стелеха към дъното и оформиха тинесто легло от слуз. Видях съзвездия, въртящи се около огромна дупка в тавана на вселената. Видях външните планети и черната звезда, която щеше да ме избави. Видях Дракона, който се освобождава от дхармата и кармата, видях новата раса хора, които врят в яйцето на бъдещето. Видях до последния знак и символ, но не можах да разгадая лицето ѝ. Виждах само блестящите очи, огромни, закръглени, светещи гърди, като че ли плувах зад тях в електрическите изпарения на сияйния ѝ образ.