Пикай здраво и свободно, да, но как да забравиш цепнатината в камбанарията, тишината, така неестествена, неизбежността, ужаса, съдбата на "другия" свят? Наяж се до насита, да, добре, а утре, пак и утре, и утре, и утре – а накрая, какво тогава? Накрая? Какво е накрая? Смяна на говорещия с корема си, смяна на скута, промяна в оста, още една пролука в купола... какво? какво? Ще ви кажа – седнал в скута ѝ, вкаменен от издължените, неподвижни лъчи на черната звезда, рогоносец, обязден, впрегнат, трепаниран от телепатичната острота на нашата взаимодействаща си тревога, аз не мислех за абсолютно ншцо, което бе извън килията, която обитавахме, дори за троха върху бяла покривка. Мислех единствено в границите на нашия амебоподобен живот, чистата мисъл, каквато ни бе дадена от Имануел Предпазливчо Кант и която може да предаде само марионетка на вентрилоквист. Размишлявах върху всяка научна теория, всяка изкуствоведска теория, всяко зрънце истина във всяка кривогледа система за спасение. Пресметнах всичко до последната молекула с гностични дроби на всичкото отгоре, като приза, който пияница поднася на финала на шестдневно състезание. Но всичко бе пресметнато за друг живот, който някой друг щеше да живее някой ден, може би. Ние бяхме в гърлото на бутилката, тя и аз. Но гърлото на бутилката бе счупено и бутилката бе само фикция.
Спомням си как втория път, когато я срещнах, тя ми каза, че не е очаквала да ме види отново, а следващия път, когато я видях, ми каза, че ме мислела за наркоман, сетне ми каза, че съм бог, а след това се опита да се самоубие, после аз се опитах, а после тя отново се опита, и нищо не излезе, освен че това още повече ни сближи, толкова много ни сближи, че ние проникнахме един в друг, разменихме си личностите, име, личност, религия, баща, майка, брат. Дори тялото ѝ претърпя коренна промяна, не веднъж, а няколко пъти. Първоначално тя бе едра и кадифена като ягуар, с онази копринена, лукава сила на котешкия род, спотаена скокливост и пъргавина. После изпосталя, стана накърнима, нежна, почти като метличина и при всяка промяна оттук нататък тя преминаваше през деликатни модулации – на кожата, на мускулите, цвят, осанка, мирис, походка, жестове и така нататък. Променяше се като хамелеон. Никой не можеше да каже как наистина изглежда, защото всеки път бе напълно различна личност. След време дори тя не знаеше как изглежда. Тя бе започнала този процес на метаморфози, преди да я срещна, както по-късно разбрах. Като всички жени, които се мислят за грозни, тя бе пожелала да се направи красива, ослепително красива. За да го постигне, първо бе отхвърлила името си, след това семейството си, приятелите си, всичко, което я свързваше с миналото. С целия си интелект и способности тя се бе отдала на култивирането на красотата си, на чара си, които тя вече притежаваше в голяма степен, но които вярваше, че не съществуват. Живееше постоянно пред огледалото и изучаваше всяко движение, всеки свой жест и най-незначителната гримаса. Промени целия си маниер на говорене, дикцията, интонацията, акцента, речника. Така умело се режисираше, че бе невъзможно дори да повдигнеш темата произход. Тя бе непрестанно нащрек, дори в съня си. И като един добър генерал тя бързо бе открила, че най-добрата защита е нападението. Никога не оставяше незаета позиция. Разузнавачите и часовите ѝ бяха разположени навсякъде. Мозъкът ѝ бе търсещ прожектор, който никога не гаснеше.
Сляпа за собствената си красота, за собствения си чар, за собствената си личност, да не говорим за самоличност, тя хвърли всичките си сили в изфабрикуването на митично създание, една Елена или Юнона, на чийто чар нито мъж, нито жена можеха да устоят. Механично, без ни най-малко знание за легендата, тя започна да създава лека-полека онтологичната основа, митична последователност от събития, предшестващи съзнателното рождение. Нямаше нужда да си спомня лъжите си, измислиците си – трябваше само да не забравя ролята си. Нямаше лъжа, прекалено чудовищна за устата ѝ, защото във възприетата роля тя бе напълно правдива към себе си. Не трябваше да скалъпва минало: тя си спомняше миналото, което ѝ принадлежи. Никога не бе изложена на преки въпроси, защото не се изправяше пред противник, освен косвено. Тя представяше само ъглите на вечно въртящи се фасети, заслепяващи призми светлина, които непрестанно движеше. Тя никога не бе човек, който в крайна сметка може да бъде уловен в покой, а самият механизъм, безмилостно наравляващ милиардите огледала, отразяващи мига, който бе създала. Тя не притежаваше никакво държание, тя се държеше вечно над многобройните си идентичности във вакуума на Аза. Нямаше намерение да се превърне в легендарна фигура, просто искаше красотата ѝ да бъде призната. Но в преследването на красотата си тя напълно забрави своята цел, превърна се в жертва на собственото си творение. Тя стана така изумително красива, че понякога плашеше, понякога беше положително по-грозна от най-грозната жена на света. Можеше да вдъхва ужас и омраза, особено когато чарът ѝ бе във вихъра си. Все едно волята, сляпа и неконтролируема, просветваше през творението и разкриваше чудовището, което то представляваше.