В тъмното, заключена в черната дупка, без свят, който да наблюдава, без противник, без съпернички, заслепителният динамизъм на волята се позабавяше, придаваше ѝ меко медно сияние, думите излизаха от устата ѝ като лава, плътта ѝ лакомо се опитваше да се вкопчи в нещо, в нещо стабилно и същностно, нещо, с което да се обедини и да си почине за миг. Това бе като отчаяно далечно съобщение, като SOS от потъващ кораб. Първоначално се излъгах, че е страст, за екстаза, който създава търкането на плът с плът. Реших, че съм открил действащ вулкан, женски Везувий. Не си и помислих за човешки кораб, потъващ в океана на отчаянието, в Саргасово море на импотентността. Сега си мисля за черната звезда, светеща през дупката в тавана, онази неподвижна звезда, виснала над брачната ни килия, по-неподвижна и по-далечна от Абсолюта и знам, че това бе тя, изпразнена от всичко, което наистина бе: мъртво черно слънце без астрономическо положение. Знам, че спрягахме глагола "обичам", като двама маниаци, опитващи да се наебат през желязна решетка. Казах, че в неистовото вкопчване, сред тъмнината, понякога забравях името ѝ, как изглеждаше, коя бе. Вярно е. Аз се престарах в тъмнината. Плъзнах се по плътските парапети в безкрайното пространство на секса, в каналните орбити, установени от този или онзи: Джорджана например, от само един кратък следобед, Телма, Египетската блудница, Карлота, Алана, Юна, Мона, Магда, момичета на шест или седем. Бездомници, химери, лица, тела, бедра, метла в метрото, мечта, спомен, желание, копнеж. Можех да съм с Джорджана през съботен следобед близо до железопътните линии, роклята ѝ на точки, олюляващия се ханш, провлачения ѝ южняшки акцент, сластната ѝ уста, излятите ѝ гърди. Можех да започна с Джорджана, канделабъра на секса с милиарди разклонения, и да работя навън и нагоре през подразделенията на путката в n-тото измерение на секса, свят без край. Джорджана бе като мембрана на мъничко ухо на недовършено чудовище, наречено секс. Тя бе прозрачно жива и вдишвайки светлината на спомена от един кратък следобед на някое авеню, първото осезаемо ухание и субстанция на световното ебане, което е само по себе си същество безкрайно и неопределимо, като нашия свят, светът. Целият свят на ебането като вечно увеличаващата се мембрана на животното, което наричаме секс, което е като друго същество, което израства в нашето същество и постепенно го измества, така че след време светът се превръща в смътен спомен за това ново, всеобхватно, всераждащо същество, което само си дава живот.
Точно тази змиеподобна копулация в тъмното, този гъвкав, лукав съюз, който ме постави в усмирителната риза на съмнението, ревността, страха, самотата. Ако започнех своя оверлог с Джорджана и свещника на секса с милионите разклонения, бях сигурен, че тя също се трудеше върху мембраната, правеше уши, очи, пръсти, скалп и какво ли не друго на секса. Щеше да започне от чудовището, което я бе изнасилило, ако приемем, че историята е истинска. Във всеки случай тя също бе тръгнала по някоя паралелна линия и работеше навън и нагоре през това мултиформено, неродено чудовище, през което и двамата отчаяно се мъчехме да се достигнем. Познавайки само частица от нейния живот, притежавайки само пълна торба с лъжи, с измислици, фантазии, мании, заблуждения, като ги съберем с кокаинови бълнувания, блянове, недовършени изречения, объркани разкази, истерични припадъци, зле прикрити видения, болестни желания, срещайки от време на време име, което да се превърне в плът и кръв, подслушвайки от време на време откъслечни разговори, забелязвайки прикрити погледи, недовършени жестове, можех да съм сигурен, че притежава цял пантеон лични собствени шибащи божества, същества, бляскави от плът и кръв, от може би точно този следобед, или от час преди това, путката ѝ все още бе задръстена със спермата от последното ебане. Колкото бе по-хрисима, толкова по-страстно се държеше, колкото по-объркана изглеждаше, толкова по-несигурен ставах аз. Нямаше начало, никаква лична, индивидуална начална точка. Ние се срещахме като опитни мускетари на полето на честта, задръстено с призраците на победата и поражението. Ние бяхме нащрек до последното промушване, както са само умелите виртуози.