Ние се срещнахме под прикритието на тъмнината с нашите армии и от различни страни атакувахме портите на цитаделата. Нямаше какво да устои на нашия кървав труд, ние не молехме за пощада и не щадяхме никого. Ние се срещнахме плувнали в кръв, съсирена, насинена прегръдка сред нощта, всички звезди угаснали, с изключение на неподвижната черна звезда, виснала като скалп над дупката в тавана. Ако бе достатъчно нашмъркана с кокаин, щеше да изповръща като оракул, всичко което ѝ се бе случило през този ден, вчера, онзи ден, по-миналата година, всичко до деня, в който се бе родила. И нито една дума не бе вярна до най-несъществената дреболия. Тя не спря нито за миг, защото, ако бе спряла, вакуумът, който бе създала в бягството си, би довел до експлозия, достатъчна да разцепи света. Тя бе машината за лъжи на земното кълбо в микрокосмоса, настроена на същия безкраен разкъсващ страх, който дава възможност на човека да хвърля цялата си енергия в създаването на съоръжения за сеене на смърт. Като я погледне, човек би могъл да си помисли, че е безстрашна, човек би си помислил, че е олицетворение на куража и тя бе, докато не се наложеше да се обърне назад. Зад нея лежаха кротко фактите на действителността, колос, който спъваше всяка нейна крачка. Всеки ден тази колосална реалност придобиваше нови пропорции, всеки ден ставаше по-ужасяваща, по-парализираща. Всеки ден трябваше да си слага все по-бързи крила, по-остри челюсти, по-пронизителни, хипнотизиращи очи. Това бе състезание до пределните граници на света, надбягване, загубено от самото начало, и нямаше кой да го спре. Накрая на вакуума стоеше Истината, готова с едно светкавично помитане да си възвърне открадната територия. Толкова бе просто и очевидно, че я вбеси. Маршал на хиляди самоличности, командир на най-големите оръдия, да измамиш най – големите мозъци, да извършиш най-големия обход и все пак краят ще бъде поражение. Във финалната среща всичко бе предопределено да се разпадне – лукавството, уменията, силата, всичко. Тя щеше да бъде песъчинка на брега на най-огромния океан и най-жалкото от всичко – тя щеше да бъде досущ като всяка друга песъчинка на океанския бряг. Тя щеше да бъде прокълната да разпознава собствената си индивидуалност навсякъде до края на вечността. Каква съдба си бе избрала само! Уникалността на личността ѝ да бъде погълната от всеобщността! Силата ѝ да бъде намалена до крайната точка на безсилието. Това бе влудяващо, налудничаво. Това не можеше да бъде истина! Не трябваше да бъде истина. Напред! като легионите на смъртта. Напред! През всяка степен на разширяващ се кръг. Напред и далеч от Аза, докато последната съществена частица от душата е разтеглена до безкрайност. В паническото ѝ бягство тя като че ли носеше целия свят в утробата си. Ние бяхме изтикани извън границите на вселената към мъглявина, която никой инструмент не можеше да онагледи. Бяхме се втурнали към затишие, така безмълвно и проточено, че в сравнение с него смъртта прилича на пир на разбеснели се вещици.
На сутринта, взирайки се в безкръвния кратер на лицето и – нито бразда, нито бръчка, нито петънце! Ангел в прегръдката на Твореца. Кой уби Кок Робин? Кой изкла ирокезите? Не аз, можеше да каже моят прекрасен ангел и, за Бога, кой, взрял се в това чисто, невинно лице, би могъл да ѝ възрази? Кой би предположил, че това безгрешно липе принадлежи наполовина на Бог и наполовина на Сатаната? Маската бе безизразна като смъртта, хладна, приятна при допир, восъчно мека, като цвете, потрепващо на лекия бриз. Така съблазнитедно спокойна и простодушна, че човек би могъл да се удави в нея, би могъл да потъне в нея, телом и духом, като гмуркач, и никога да не изплува. Докато очите не се отворят и не погледнат света, тя ще лежи така, напълно изличена и сияеща – отразена светлина, като самата луна, В своя смъртен транс, причинен от невинността, тя още повече очароваше. Престъпленията ѝ се разпръсваха, изпаряваха се през порите и тя лежеше, навита като прикована към земята змия. Тялото – силно, гъвкаво, мускулесто, изглежда бе обзето от естествена тежест. Тя притежаваше притегляне, превъзхождащо човешкото, би могло дори да се каже притегляне на топъл труп. Тя приличаше на това, на което човек би могъл да си представи, че прилича красивата Нефертити хиляда години след мумификацията ѝ, чудо на гробното съвършенство, мечтата на плътта запазена от смъртната тленност. Тя лежеше свита на кълбо в основата на куха пирамида, съхранена навеки във вакуума на собственото си творение, като свещена реликва от миналото. Дори дишането ѝ бе замряло, така дълбока бе дрямката ѝ. Тя бе минала под човешката сфера, под животинската сфера, дори под растителната сфера, потънала бе под нивото на минералите, където животът е просто мъничко над смъртта. Тя така бе овладяла изкуството на измамата, че дори сънят бе безсилен да я издаде. Тя се бе научила как да не сънува, когато се свиваше на кълбо в съня си, автоматично изключваше съзнанието си. Ако човек можеше да я изненада в това състояние и отвореше мозъка ѝ, щеше да го намери абсолютно празен. Тя не пазеше никакви смущаващи тайни. Всичко, заподозряно в човечност, бе убито. Тя можеше да живее безкрайно като луната, като всяка мъртва планета, излъчваща хипнотично сияние, като създаваше водовъртежи от страст, заливаше света с лудост, обезцветяваше всяка земна субстанция с магнетичните си метални лъчи. Засяла собствената си смърт, тя докара всичко около нея до границата на безумието. В зловещата тишина на съня си тя бе подновила собствената си магнетична смърт чрез обединение със студената магма на безжизнените си космически светове. Тя бе магически цялостна. Погледът ѝ падаше върху ти с пронизителна неподвижност – това бе лунният поглед, през който мъртвият дракон на живота хвърляше леден огън. Едното око бе топло кафяво, цветът на есенно листо, другото бе лешниково, магнетично око, което потрепваше като стрелката на компас. Дори и в съня то продължаваше да трепка под прикритието на клепача. Това бе единственият видим признак на живот у нея.