Елза седи в скута ми. Очите ѝ са като пъпчета. Поглеждам голямата ѝ уста, тъй влажна и блестяща, и я покривам. Сега тя тананика... „Es war' so schön gewesen“... Ах, Елза, Елза, ти още не знаеш какво означава това за мен, твоите Trompeter von Sackingen[15]. Немски певчески общества, Швабен Хол, Турнферайн... links um, rechts um[16]... и после шляп по задника с края на въжето.
Ах, тези немци! Газят всичко наред, като автобуси. От тях получавам разстройство. Човек просто не може за една вечер да посети моргата, болницата, зоопарка и зодиакалните знаци, да стигне до преддверията на философията, до пещерите на епистемологията[17], до окултните мистерии на Фройд и Щекел... Седнеш ли на въртележката, доникъде не стигаш, а с немците човек само за една вечер може да отиде от Вега до Лопе де Вега и да се върне все така тъп като Парсифал.
Както казах, денят започна великолепно. Чак тази сутрин отново почувствах този веществен Париж, който не бях забелязвал от седмици. Навярно това е, защото книгата бе започнала да расте в мен. Нося я със себе си навсякъде. Ходя по улиците с дете в корема и полицаите ме придружават по пресечките. Жените стават и ми предлагат местата си. Вече никой не ме блъска грубо. Аз съм бременен. Клатя се тромаво, големият ми корем е притиснат в тежестта на света.
Тази сутрин, на път за Централната поща, ние дадохме на книгата окончателно разрешение за печатане. Борис и аз създадохме нова космогония на литературата. Това ще бъде една нова Библия — Последната Книга. Всички, които имат да кажат нещо, ще го кажат в нея — анонимно. Ще изчерпим докрай епохата. След нас — поне за едно поколение — няма да има никакви книги. До този момент копаехме в тъмното, водеше ни само инстинктът. Отсега нататък ще имаме съд, в който да налеем животворната течност, бомба, която ще възпламени света, когато я хвърлим. В нея ще сложим достатъчно, за да дадем на утрешните писатели техните си сюжети, техните си драми, техните си стихчета, техните си митове, техните си науки. Светът ще може да се храни от нея през следващите хиляда години. Какво грандиозно по своята претенциозност начинание. Самата мисъл за него почти ни обезкуражава.
Вече сто и кусур години светът, нашият свят, умира. И през тези сто и кусур години никой не е бил толкова луд, че да пъхне една бомба в гъза на мирозданието и да я възпламени. Светът загнива, умира на час по лъжичка. Трябва му обаче един последен, смъртоносен удар, трябва му да стане на пух и прах. Никой от нас не е невинен и все пак в нас са всички континенти, моретата между континентите и птиците от въздуха. Ние ще спрем еволюцията на тоя мъртъв, но все още непогребан свят. Ние плуваме по циферблата на времето и всичко друго е потънало, потъва или ще потъне. Тая Книга ще бъде огромна. В нея ще има безкрайни пространства, в които ще се движим, ще обикаляме, ще пеем, ще танцуваме, ще се катерим, ще се къпем, ще се премятаме презглава, ще хленчим, ще изнасилваме, ще убиваме. Ще бъде катедрала, истинска катедрала, за чието построяване ще помага всеки, който е загубил себе си. Вътре ще има литургии, молитви, изповеди, псалми, стонове, брътвеж и едно почти убийствено безгрижие; ще има кръгли готически прозорци, гаргойли, псалтове и опечалени носачи. Можете да доведете конете си и да галопирате по пътеките между редовете. Ако щете си блъскайте главите в стените — те няма да поддадат. Молете се на каквито искате езици или пък се свийте отвън на стълбите и спете. Тая катедрала ще изтрае най-малко хиляда години, след което втора такава няма да има, защото строителите ще си отидат заедно с плана. Ще отпечатаме пощенски картички и ще организираме екскурзии. Ще построим град около катедралата и ще основем свободна комуна. Не ни трябват гении — гениите са мъртви. Нуждаем се от здрави ръце, които желаят да се откажат от призрака на миналото и да добият плът и кръв...