Секунда преди да удари гонгът, аз скочих от леглото, заключих вратата зад себе си и хукнах надолу към двора. Там се загубих. Един след друг няколко вътрешни двора, стълбище след стълбище. Влизах и излизах от различни сгради и като обезумял търсех трапезарията. Минах край дълга колона младежи, маршируващи Бог знае накъде; те се движеха като оковани в обща верига роби, с надзирател начело. Най-после видях един енергичен наглед индивид с бомбе, който вървеше право срещу мен. Спрях го и попитах къде е трапезарията. Оказа се, че съм спрял точно този, който ми бе нужен. Това бе господин директорът и той изглеждаше очарован, че ме е срещнал. Веднага ме попита дали съм се настанил добре и има ли още нещо, което би могъл да направи за мен. Отговорих му, че всичко е наред. Само дето е студеничко, позволих си да добавя. Той ме увери, че времето в Дижон било доста необичайно. Понякога падали мъгли и превалявал сняг и времето ставало неприятно и тъй нататък, и тъй нататък. Видя ми се разбран човек. Прекрасен човек, казах си аз. Даже стигнах дотам — да си въобразя, че после мога да се сприятеля с него, че някоя много студена нощ той ще ме покани в стаята си на чаша горещ грог. Какви ли не хубави неща си въобразих за няколкото минути, докато стигнахме до вратата на трапезарията. Там, докато мислите ми летяха със скорост три километра в минута, той внезапно ми стисна ръката и, сваляйки шапка, ми пожела лека нощ. Толкова се обърках, че и аз също допрях пръсти до шапката си. Скоро разбрах, че това е общоприето. Когато срещнеш професор или даже господин домакина, сваляш шапка. Можеш да се разминеш с един и същ човек двайсет пъти на ден. Няма значение. Трябва да поздравиш със сваляне на шапка, даже и тя да е износена. Това е проява на учтивост.
Все пак бях открил трапезарията. Тя приличаше на клиника в Ийст Сайд, стените облицовани с керамични плочки, гола крушка, маси с мраморни плотове. И голяма печка, разбира се, с крив кюнец. Вечерята още не беше сервирана. Един куц човек тичаше навън-навътре с чинии, ножове, вилици и бутилки с вино. В ъгъла няколко младежи разговаряха оживено. Отидох при тях и се представих. Посрещнаха ме много сърдечно. Всъщност даже прекалено сърдечно. Не можах да разбера защо. Залата веднага започна да се пълни; бързо ме представяха ту на един, ту на друг. После се наредиха в кръг около мен и с пълни чаши запяха...
L’autre soir l’idée m’est venue
Cré nom de Zeus d’enculer un pendu;
Le vent se lève sur la potence,
Voilà mon pendu qui se balance,
J’ai du l’enculer en sautant,
Cré nom de Zeus, on est jamais content.
Baiser dans un con trop petit,
Cré nom de Zeus, on s’écorche le vit;
Baiser dans un con trop large,
On ne sait pas où l’on déchargé;
Se branler é’tant bien emmerdant,
Cré nom de Zeus, on est jamais content.
Идея ми дойде онази вечер
В името на Зевс да чукам аз един обесен;
А край бесилката фучи вятър,
Ето, поклаща се моят обесен,
И ще да му го начукам със подскок,
В името на Зевс, човек никога не е доволен.
Чукам аз един гъз много тесен,
В името на Зевс, претривам си хуя;
Чукам аз един гъз толкова широк,
Че не зная де се празня;
И се клатя, клатя, целият изцапан с лайна,
В името на Зевс, човек никога не е доволен.
И с това Квазимодо обяви началото на вечерята.
Надзирателите бяха една доста весела дружина. Кроа се оригваше като свиня и силно се изпърдяваше всеки път, когато сядаше на масата. Осведомиха ме, че можел да пърди тринадесет пъти подред. Той бил рекордьорът на лицея. По-нататък следваше Господин Принцът — атлет, който обичаше да носи смокинг, когато отиваше в града. Беше красив като момиче и изобщо не пиеше вино, нито пък четеше нещо, което би могло да затрудни мозъка му. До него седеше Малкия Пол от Централна Франция, който непрекъснато мислеше за путки и всеки ден казваше: „à partir de jeudi je ne parlerai plus de femmes“[62] Двамата с Господин Принцът бяха неразделни. До Малкия Пол седеше Пасло, същински млад негодник, който учеше медицина и вземаше пари назаем от всеки. Той непрекъснато говореше за Ронсар, Вийон, Рабле. Срещу мен седеше Молесе, агитатор и организатор на класните надзиратели, който всеки път настойчиво изискваше да премери месото от ястието, за да види дали не е с няколко грама по-малко. Обитаваше една стаичка в амбулаторията. Най-големият му враг бе господин домакинът, нещо, което изобщо не можеше да се приеме за заслуга на Молесе, тъй като всички мразеха тази личност. Негов другар бе някой си Льо Пенибл („Трудния“), намусен младеж с орлов профил, който практикуваше строга икономия във всичко и се занимаваше с лихварство. Той бе досущ като изваден от гравюра на Дюрер — съчетание от всичките мрачни, кисели, навъсени, ожесточени, злочести, нещастни и саможиви дяволи, съставящи пантеона на немските средновековни рицари. Евреин, несъмнено. Във всеки случай, скоро след пристигането ми той загина в автомобилна катастрофа — обстоятелство, от което останах с двайсет и три франка печалба. С изключение на седналия до мен Рено, всички останали са се изличили от паметта ми; те принадлежаха към категорията на безцветните личности, които образуват света на инженерите, архитектите, зъболекарите, аптекарите, учителите и т.н. С нищо не се отличаваха от тъпанарите, в които по-късно щяха да си изтриват обувките. Те бяха нищожества в истинския смисъл на думата, нули, образуващи ядрото на почтеното и жалко гражданство. Хранеха се със сведени глави и винаги първи викаха за допълнително. Имаха здрав сън и никога не се оплакваха. Не бяха нито весели, нито отчаяни. Това бяха безразличните, които Данте остави в преддверието на Ада. Аристокрацията.