Имаше такъв обичай — след вечеря веднага да отиват в града, освен ако някой от тях не бе дежурен в спалните помещения. В центъра на града бяха кафенетата — огромни, мрачни зали, където дижонските търговци се събираха да играят карти и да слушат музика. В кафенетата бе топло. Това е най-хубавото, което мога да кажа за тях. Столовете бяха доста удобни освен това. А и там винаги се навъртаха по няколко курви, които за халба бира или чаша кафе седяха и си чешеха езиците с теб. От друга страна, музиката беше ужасна. Каква само музика! В зимната вечер, в такава мръсна дупка като Дижон, нищо не може да бъде по-дразнещо от музиката на френски оркестър. Особено на някои от онези дамски оркестри, които изпълняват всичко със скърцане и пърдене, със сух алгебричен ритъм и с хигиеничната последователност на паста за зъби. Хриптене и стържене, изпълнявано за толкова много франкове на час — и всяка коза за свой крак! Колко меланхолично! Сякаш старият Евклид е застанал на задните си крака и гълта синилна киселина. Цялото царство на Идеите е било експлоатирано тъй усърдно от разума, че не е останало нищо, от което да бъде създавана музика, освен празните ребра на акордеона — вятърът свири през тях и разкъсва ефира на парцали. Обаче да говорим за музиката, свързвайки я с този аванпост, е все едно да мечтаем за шампанско в килията на смъртник. Музиката бе последната ми грижа. Даже не мислех за путки, толкова неприветливо, студено, голо и сиво бе всичко. Първата вечер, когато се връщах, забелязах на вратата на едно кафене цитат от „Гаргантюа“. Вътре кафенето бе като морга. Обаче, напред!
Имах на разположение много време и нито едно су за харчене. Два-три часа на ден уроци под формата на събеседвания и това бе всичко. А имаше ли полза да преподавам английски език на тези жалки копелета? Ужасно ги съжалявах. По цяла сутрин се мъчеха над „Бягството на Джон Гилпин“, а следобед идваха при мен да се занимават с един мъртъв език. Припомнях си колко много време бях пропилял в четене на Вергилий или в преодоляването на непонятни глупости като „Херман и Доротея“. Що за лудост е било това моето! Учението, празният стомах! Мислех си за Карл, който може да рецитира целия „Фауст“ отзад напред, който изобщо не сяда да пише книга, ако преди това не възнесе до Бога своя безсмъртен и нетленен Гьоте. И въпреки това на Карл не му сечеше достатъчно пипето, за да може да свали една богата путка и да си сменя навреме бельото. Има нещо противно в тази любов към миналото, която свършва в землянките и на опашките за получаване на социални помощи. Има нещо безсрамно в това духовно мошеничество, позволяващо на един идиот да ръси със светена вода оръдията, дреднаутите и експлозивите. Всеки преситен от класиците човек е враг на човечеството.