Там, където стоеше църквата, всичко изглеждаше обърнато със задницата напред. Църквата сигурно се бе изместила от основите в резултат от векове на незабележимо придвижване под дъжда и снега. Тя лежеше на площад „Едгар Кине“, приклекнала срещу вятъра като умряло муле. Вятърът се носеше по улица „Дьо ла Моней“ като чорлави, необуздани бели коси, фучеше около белите колове, които препятстваха свободното преминаване на омнибуси и двайсетвпрягови фургони. Минавайки по този път в ранните утринни часове, понякога срещах господин Рено, който — загърнат в палто с качулка, като лаком монах — ме заговаряше на език от шестнайсети век. Тръгвах с господин Рено. Луната се провираше в мазното небе като през пробит балон. Веднага попадах в царството на трансценденталното. Речта на господин Рено бе изискана, суха като кайсия, с тежка бранденбургска основа. Той започваше стремително да ми говори за Гьоте или Фихте с плътен бас, кънтящ по ветровитите ъгли на площада като трясъци от миналогодишна гръмотевица. О, юкатанци, о, занзибарци, о, жители на Огнена земя, спасете ме от тази напрашена свинска кожа! Северът се трупа около мен, ледените фиорди, синевърхите кристали, играещите светлини, противното християнско песнопение, разпростряло се като лавина от Етна до Егейско море. Всичко е замръзнало, стегнато здраво като обгар, съзнанието е заключено, сковано е от студ и през меланхоличната напаст на остроумното бръщолевене се чува задавената гаргара на изпохапаните от въшки светци. Блед съм аз и загърнат във вълна, увит в пелени, окован, осакатен съм, но нямам нищо общо с това. Бял съм до костите, но със студена алкална основа, с шафраненожълти върхове на пръстите. Бял, да, но не съм брат на науките и сърцето ми не е католическо. Бял и безмилостен, като мъжете преди мен, тръгнали от Елба. Гледам към морето, към небето, към необяснимото и далечно близкото.
Снегът под краката ми лети пред вятъра, подухва, гъделичка, пари, съска, завихря се, сипе се, пада ситно-ситно, ръси се. Няма слънце, не се чува бучене на прибой, не се разбиват вълни. Студеният северен вятър със заострени бодливи стрели — мразовит, зъл, ненаситен, пакостен, парализиращ. Улиците се извръщат на изкривените си лакти, губят се от беглия поглед, от строгия взор. Понасят се куцукайки надолу край отдалечаващата се ограда, завъртат църквата със задницата напред, покосяват статуите, събарят паметниците, изкореняват дърветата, втвърдяват тревата, изсмукват уханието на земята. Листа, сиви като цимент; листа, които никаква роса не може да накара да заблестят отново. Никаква луна вече няма да посребри клюмналите им стръкове. Дърветата побеляват и изсъхват, каруците навлизат в слюдените коловози с плъзгав тропот, подобен на звуци от арфа. В котловината между беловърхите хълмове зловещият и безкостен Дижон е потънал в сън. Нито един жив човек, никой не ходи в нощта, освен неспокойните духове, понесли се на юг към сапфирените решетки. Обаче аз съм буден — един подвижен призрак, един бял човек, тероризиран от студената уравновесеност на тази касапска геометрия. Кой съм аз? Какво правя тук? Спускам се между студените стени на човешката злоба, една пърхаща бяла фигура, която потъва в леденото езеро, а над мен се виши планина от черепи. Потъвам до мразовитите дълбини, където варовиковите стъпала са боядисани в индиговосиньо. Земята в своите тъмни коридори познава моя вървеж, усеща изметнатото навън стъпало, потрепващото крило, тежкото дишане, треперенето. Чувам подигравките и охулването на ерудицията, фигурите се изкачват нагоре, слуз от прилепи капе отвисоко и звънти с картоненозлатни криле; чувам как влаковете се сблъскват, веригите дрънчат, локомотивът пухти, пръхти, сумти, пуска пара, пикае. През ясната мъгла всичко достига до мен с миризмата на повторението, с жълтите махмурлуци и ругатни. В мъртвия център, дълбоко долу под Дижон, дълбоко долу под студените северни райони, там е Бог Аякс, привързан за колелото на пресата, маслините хрущят, зелената мочурлива вода гъмжи от крякащи жаби.