Ако Филмор се бе върнал в Париж, когато го пуснеха от замъка, навярно щях да го предупредя за неговата Жинет. Смятах, че докато е под лекарско наблюдение, няма да е хубаво да го огорчавам и да му тровя живота със злословията на Ивет. Нещата се развиха така, че направо от замъка Филмор отиде при родителите на Жинет. Там, против волята му, бил подмамен да направи своя годеж обществено достояние. В местните вестници били публикувани съобщения за предстоящото сключване на брака и бил даден прием-гощавка за приятелите на семейството. Филмор се възползвал от положението, за да си позволи най-различни лудории. Макар и да осъзнавал много добре какво прави, той се преструвал все още на малко смахнат. Например вземал колата на тъста си и отпрашвал из околността съвсем сам. Харесвал ли си някое градче, оставал там и добре се забавлявал, докато дойде Жинет. Понякога излизали заедно с тъста — уж на риболов — и по цяла седмица не се връщали. Филмор станал предизвикателно своенравен и придирчив. Навярно е мислел, че така ще се възползва докрай от положението.
Когато се завърнаха с Жинет в Париж, гардеробът му бе изцяло обновен и джобовете му бяха пълни с пари. Имаше весел и съвсем здрав вид, хубав тен. Изглеждаше ми напълно нормален. Но веднага щом се измъкнахме от Жинет, той изля мъката си. Нямаше работа, нямаше пари. Щяха да се женят след около месец. Междувременно нейните родители го снабдявали с джобни пари.
— След като ме хванат здраво в лапите си, за тях ще бъда само един роб — въздъхна Филмор. — Бащата смята да отвори книжарница за мен. Жинет ще обслужва клиентите, ще взема парите и тъй нататък, а аз ще седя в задната стая на книжарницата и ще пиша или ще нравя нещо друго. Представяш ли си ме — до края на живота си да седя в някаква книжарница? Според Жинет това е отлична идея. Тя обича да работи с пари. Аз предпочитам да се върна в замъка, но не и да се подчиня на някакъв план.
Разбира се, засега той симулираше, че всичко е много гот. Опитах се да го убедя да се върне в Америка, но той не искаше и да чуе за това. Заяви, че няма да се остави на някакви си прости селяни да го изгонят от Франция. Идеята му бе да се измъкне за известно време и да се настани на квартира в някоя забутана част на града, където няма да има опасност да срещне Жинет. Но скоро решихме, че това е неприложимо: във Франция не можеш да се скриеш като в Америка.
— Защо не отидеш за малко в Белгия? — предложих аз.
— Но откъде ще взема пари? — веднага попита той. — В тези скапани страни човек не може да си намери работа.
— Тогава защо не се ожениш за нея? После ще се разведеш, а?
— А в това време тя ще пръкне детето. Кой ще се грижи за детето?
— А ти откъде знаеш, че Жинет ще има дете? — попитах аз, решил, че сега е моментът да изплюя камъчето.
— Откъде знам ли? — сепна се Филмор. Изглежда не разбра за какво намеквах.
Внимателно и много тактично му предадох разказа на Ивет. Той ме слушаше съвсем объркан. Накрая ме прекъсна:
— Няма смисъл да продължаваш. Аз съм сигурен, че тя ще има дете, ясно ли е? Усетих го как рита отвътре. Ивет е долна мръсница. Слушай, не исках да ти го казвам, но преди да отида в болницата, аз чуках и Ивет. После, когато стана това с мен, повече нищо не можех да сторя за нея. Казах си, че съм направил достатъчно и за двете... Реших да се грижа първо за себе си. Ивет много се обиди от това. Казала на Жинет, че ще ми отмъсти... Всъщност, да си призная, бих искал да е истина това, което е казала Ивет. Тогава по-лесно ще мога да се измъкна от тая история. Сега съм хванат в капан. Обещах да се оженя за нея и ще трябва да сдържа обещанието си. След това не знам какво ще стане с мен. Засега здравата са ме стиснали за ташаците.
Тъй като Филмор се настани в моя хотел, налагаше се често да ги виждам, макар и да не ми беше много приятно. Почти ежедневно вечеряхме заедно, като, разбира се, преди това изпивахме по няколко чаши перно. Докато вечеряхме, те гръмогласно се караха. Изпадах в неудобно положение, защото веднъж трябваше да вземам едната страна, а следващия път — другата. Например една неделя, след като бяхме обядвали заедно, отидохме в кафенето на ъгъла на булевард „Едгар Кине“. Дотогава всичко бе вървяло необичайно добре. Седяхме в кафенето на малка маса един до друг, с гръб към огледалото. Жинет нещо се разгорещи, внезапно изпадна в сантиментално настроение, започна да го милва и целува пред всички — нещо, което при французите се получава тъй естествено. Току-що бяха отпуснали прегръдките си и Филмор каза нещо за родителите ѝ, което тя изтълкува като обида. Бузите ѝ веднага почервеняха от яд. Опитахме се да я успокоим, уверявахме я, че погрешно е разбрала забележката. После Филмор ми прошепна нещо на английски — нещо в смисъл да я поласкаем, да ѝ направим някой комплимент. За нея това бе достатъчно, за да побеснее съвсем. Тя ни обвини, че се подиграваме с нея. Отговорих ѝ остро и това още повече я ядоса, а после Филмор направи опит да се намеси в разговора.