Точно се канех да ѝ отвърна „да“, когато Филмор я хвана за ръката и я отведе малко настрана.
— Престани вече — заяви той. — Ако започнеш отново, ще те ударя тук на улицата.
Помислих, че всичко ще започне отново. Очите на Жинет пускаха искри. Но явно беше и леко сплашена, защото искрите бързо угаснаха. Все пак, когато сядаше в кафенето, тя спокойно и мрачно предупреди Филмор да не се надява, че това ще бъде забравено скоро; ще има още какво да чуе по въпроса... може би още тази вечер.
И тя наистина удържа на думата си. Когато срещнах Филмор на другия ден, лицето и ръцете му бяха целите издрани. Изглежда го е чакала да легне и без да каже дума, е отишла до гардероба, изхвърлила е всичките му дрехи на пода и една по една ги е разкъсала на парчета. Подобно нещо се случвало често и после Жинет винаги зашивала дрехите, затова той не протестирал много. Обаче спокойната му реакция ядосала още повече Жинет. Тя искала да го докопа с нокти и го направила според възможностите си. Като бременна, Жинет имаше определено преимущество над него.
Горкият Филмор! Работата съвсем не беше до смях. Жинет го тероризираше. Ако той я заплашеше, че ще избяга, тя в отговор заплашваше, че ще го убие. И го казваше съвсем сериозно.
— Ако отидеш в Америка, ще те проследя! — казваше тя. — Няма да можеш да ми избягаш. Френските жени знаят как да си отмъщават. И в следващия момент започваше да го придумва да бъде „благоразумен“, да бъде „сериозен“ и пр. Щом получат книжарницата, животът им ще стане толкова хубав! Той няма и пръста си да мърда за никаква работа. Тя ще прави всичко. Филмор само ще си седи в задната стаичка и ще си пише — или ще прави каквото пожелае.
Така продължи, ту добре, ту зле, колебливо, на приливи и отливи, почти цял месец. Натъжен от тази история, а също отвратен и от двамата, аз ги избягвах, доколкото ми бе възможно. И един хубав летен ден точно минавах край банка „Креди Лионе“ и кого да видя — по стълбите слиза Филмор. Поздравих го сърдечно, чувствайки се виновен, задето го бях отбягвал толкова дълго. Попитах го, с по-силно от обичайното любопитство, как вървят нещата. Той ми отговори доста неопределено и с нотка на отчаяние в гласа.
— Току-що получих разрешение да отида в банката — рече той някак особено, сподавено, жалостиво. — Имам на разположение половин час, не повече. Жинет ми засича времето.
И хвана ръката ми, като да ме отведе оттам.
Тръгнахме надолу към улица „Дьо Риволи“. Беше прекрасен, топъл, ясен, слънчев ден — в такива дни Париж бе необикновено красив. Полъхваше приятен лек ветрец, точно колкото да издуха застоялия въздух в ноздрите ти. Филмор не носеше шапка. Външно той изглеждаше като самото олицетворение на доброто здраве — като обикновен американски турист, който обикаля с подрънкващи в джобовете пари.
— Вече не знам какво да сторя — тихо рече той. — Трябва да направиш нещо за мен. Аз съм безпомощен. Не съм в състояние да се контролирам. Ако успея да избягам от Жинет само за малко, сигурно ще се оправя. Но тя не ме изпуска от очи. Сега ми разреши да изтичам до банката — трябваше да изтегля малко пари. Ще се поразходя с теб и после трябва да се връщам — ще ме чака за обяд.
Слушах го спокойно и си мислех, че той наистина има нужда някой да го измъкне от дупката, в която бе затънал. Филмор се бе пречупил съвсем, в него не бе останало и зрънце кураж. Беше като дете — като дете, което яде бой всеки ден и вече не знае какво да прави, освен да трепери и да се свива. Когато кривнахме под колонадата на улица „Дьо Риволи“, той избухна в продължителна филипика против Франция. До гуша му бяха дошли французите.
— Толкова се възхищавах от тях, но това бе само литература — заяви той. — Сега ги познавам... Знам какво представляват в действителност. Те са жестоки и користни. Отначало всичко ти се струва прекрасно, защото имаш чувството, че си свободен. След време ти омръзва. Отдолу всичко е мъртво; няма чувство; няма отзивчивост, няма приятелство. Те са себелюбиви до мозъка на костите си. Най-себелюбивите хора на света! Мислят само за пари, пари, пари. И са тъй идиотски порядъчни, тъй буржоазни! Ето това ме вбесява. Като я гледам как ми кърпи ризите, готов съм да я пребия. Все кърпи ли кърпи. Спестява, спестява. Трябва да се правят икономии. По цял ден само това говори. Навсякъде само това чуваш. „Бъди благоразумен, скъпи! Бъди благоразумен!“ Не искам да бъда благоразумен и логичен. Ненавиждам благоразумието! Искам да бъда свободен и да се радвам на живота. Искам да правя нещо. Не желая по цял ден да седя в кафенето и да плямпам. Бог ми е свидетел, и ние си имаме недостатъци, но имаме и ентусиазъм. По-добре да грешиш, отколкото нищо да не правиш. Предпочитам да съм нехранимайко в Америка, а не да се кипря тука. Може би защото съм янки. Роден съм в Нова Англия и смятам, че мястото ми е там. Не можеш за една нощ да станеш европеец. Има нещо в кръвта ти, което те прави различен. Това е климатът, а и всичко останало. Ние виждаме нещата с по-други очи. Не можем да се преправим, колкото и да се възхищаваме от французите. Ние сме американци и трябва да останем американци. Разбира се, че не понасям онези пуритански мръсници у нас в Америка — мразя ги до смърт. Но аз самият съм един от тях. Моето място не е тук. До гуша ми дойде.