Докато вървяхме под аркадата, Филмор продължаваше все в този дух. Аз мълчах. Оставих го да си каже всичко — за него бе добре да се изповяда и да му олекне. И все пак си мислех колко е странно, че същият този човек само преди година сигурно щеше да се бие в гърдите като горила и да мучи: „Какъв прекрасен ден! Каква страна! Какви хора!“ И ако наблизо има някой американец и той каже една дума против Франция, Филмор би му смачкал носа. Филмор бе готов да умре за Франция — само преди една година. Никога не съм виждал човек тъй безумно влюбен в една страна, тъй щастлив под чуждо небе. Това бе неестествено. Когато кажеше Франция, това означаваше вино, жени, пари в джоба, както дошло, така и отишло. Означаваше едно немирно момче, означаваше празник. А после, след като се повесели хубаво, когато покривът на палатката хвръкна и той огледа хубаво небето, видя, че това не е само цирк, а арена, както навсякъде. И то ужасно мрачна арена. Когато го слушах да се прехласва по великолепната Франция, по свободата и всичките му там глупости, често се питах: ако някой френски работник разбере какво говори Филмор, как ли би го възприел. Нищо чудно, че те ни мислят всички за луди. За тях ние сме само луди. Ние сме просто сюрия деца. Изкуфели идиоти. Това, което ние наричаме живот, е евтина романтика. А какво представлява скритият под нея ентусиазъм? Долнопробният оптимизъм, от който се преобръща стомахът на всеки обикновен европеец? Това е илюзия. Не, илюзия е твърде хубава дума. Илюзията означава нещо. Не, това не е илюзия, а самоизмама. Истинска самоизмама, ето това е то. Ние сме като табун диви коне с наочници. Буйстваме. Препускаме. Над пропастта. Бум! Каквото и да е, стига да поддържа безпорядъка и насилието. Напред! Напред! Няма значение накъде. И все с пяна на уста. Викаме алилуя! Алилуя! Защо? Един Бог знае. То ни е в кръвта. То е в климата. То означава много неща. То също е и краят. Нахлузваме целия свят върху ушите си. Не знаем защо. Такава е съдбата ни. Останалото е чиста лъжа...
При „Пале Роял“ аз предложих да спрем и пийнем. Филмор се поколеба за момент. Видях, че се притесняваше за нея, за обяда, за ругатните, които щеше да получи.
— Мамка му стара, Филмор, поне за малко забрави за нея — изтърсих аз. — Сега ще поръчам нещо за пиене и искам да го изпиеш. Не се тормози. Аз ще те измъкна от тая шибана каша.
И поръчах две неразредени уискита.
Когато видя да идват уискитата, Филмор отново ми се усмихна като дете.
— Гаврътни го — подканих го аз — и ще поръчаме още по едно. Ще ти се отрази добре. Хич не ме интересува какво казва докторът. Този път всичко ще бъде наред. Хайде, изпий го.
Той го изпи до дъно и когато келнерът отиде да донесе още уиски, ме погледна просълзен, все едно че аз бях последният му приятел на този свят. А устните му потрепваха. Искаше да ми каже нещо, а не знаеше как да започне. Погледнах го спокойно, като че без да обръщам внимание на призива му, избутах настрана чинийките, облакътих се на масата и го попитах сериозно:
— Слушай, Филмор, всъщност какво искаш да направиш? Кажи ми!
— Искам да съм си у дома, при моите хора — изтърси той и сълзите му рукнаха. — Искам да слушам английска реч.
Сълзите струяха по лицето му и той не се опитваше да ги изтрие. Просто ги оставяше да текат.
Господи, помислих си аз, прекрасно е човек да се разтовари така. Прекрасно е човек поне веднъж в живота си да бъде истински страхливец. Да се изпусне така. Чудесно! Чудесно! Когато го видях да плаче, стана ми толкова приятно, почувствах се тъй, сякаш бях в състояние да разреша всеки проблем. Усещах се решителен и смел. В главата ми изведнъж нахлуха хиляди идеи.
— Виж какво — започнах аз, привеждайки се още по-близо към него, — ако имаш предвид точно това, което каза, тогава защо не го направиш... защо не си заминеш? Знаеш ли какво щях да направя аз, ако бях на твоето място? Щях да замина още днес. Да, Бог ми е свидетел, сериозно говоря... Бих си тръгнал веднага, даже без да се сбогувам с нея. Всъщност това е единственият начин, по който можеш да заминеш. Тя изобщо няма да те остави да се сбогуваш с нея. Нали знаеш това?