Когато стигнахме „Порт д’Отьой“, казах на шофьора да продължи към Сена. До Севърския мост слязох от таксито и тръгнах покрай реката, към „Отьой Виадукт“. Там реката бе съвсем тясна и дърветата стигаха до брега. Водата бе зелена и гладка, особено в близост до отсрещния бряг. От време на време изпухтяваше някой шлеп. На тревата се бяха разположили хора по трика и правеха слънчеви бани. Всичко бе близко, пулсираше и трептеше на силната светлина.
Минавайки край една открита бирария, видях група велосипедисти, разположени около масата. Седнах близо до тях и поръчах половинка бяло вино. Чувах ги да бъбрят и си припомних за момент Жинет. Представих си я как тропа напред-назад из стаята, как си скубе косите, хлипа и мучи като животно. Представих си шапката на Филмор на окачалката. Интересно, дали ще ми станат неговите дрехи? Едно негово палто реглан много ми харесваше. Филмор сигурно вече пътуваше. След час-два корабът ще се поклаща под краката му. Английска реч! Той искаше да слуша английска реч. Що за идея!
Неочаквано си казах, че ако поискам, мога да се върна в Америка. За първи път ми се представяше такава възможност. Запитах се: „Искаш ли да заминеш?“ Отговор нямаше. Мислите ми се понесоха към морето, към другия бряг, където, отправяйки последен поглед назад, бях видял небостъргачите бавно да изчезват сред хаос от снежинки. Представих си ги как отново се извисяват нагоре също тъй призрачни, каквито бяха, когато заминавах. Видях светлините, които се провираха между ребрата им. Видях целия град, разпрострян от Харлем до Батъри, улиците, задръстени от мравки, уличната железница, профучаваща над пресечките, опразващите се киносалони. Някак неопределено се чудех какво ли е станало с жена ми.
След като всичко бе минало бавно през главата ми, почувствах необикновено спокойствие. Тук, където реката кротко се вие между хълмовете, земята е тъй дълбоко просмукана от миналото, че колкото и назад да се връща в съзнанието си човек, никога няма да може да я разграничи от човешкия ѝ фон. Господи! Пред очите ми блестеше такъв златен мир, че само на един неврастеник би му хрумнало да извърне глава настрана. Сена тече тъй спокойно, че присъствието ѝ почти не се забелязва. Тя винаги е тук, кротка, ненатрапчива, като голяма артерия, минаваща през човешкото тяло. В обхваналия ме прекрасен покой имах чувството, че съм се изкачил на върха на висока планина, че няколко минути мога да оглеждам всичко наоколо, за да разбера смисъла на пейзажа.
Човешките същества представляват особена флора и фауна. Отдалеч изглеждат незначителни; отблизо имат склонността да изглеждат грозни и злобни. Повече от всичко те се нуждаят от достатъчно пространство около себе си — повече от пространство, отколкото от време.
Слънцето залязва. Усещам как тази река тече през мен — нейното минало, нейната древна земя, променливият климат. Хълмовете внимателно я заобикалят. Течението ѝ е установено веднъж завинаги.