Фани седи на канапето, точно както е на олеографията[20], от едната ѝ страна е Моу, а малкият Мъри, гениалният Мъри е от другата страна. Късите ѝ дебели крака не достигат до пода. Очите ѝ са с мътен лилав отблясък. Гърди като зряло червено зеле; когато се навежда напред, те се полюшват. Но тъжното при нея е, че сокът ѝ е спрял. Тя седи като изхабена акумулаторна батерия. Лицето ѝ е размазано — има нужда от малко въодушевление, от внезапна струя сок, за да се върне във фокус. Молдорф подскача около нея като дебела жаба. Месата му се тресат. Подхлъзва се, пада и му е много трудно да се обърне по корем. Тя го ръгва с дебелите пръсти на краката си. Очите му се оцъклят още повече. „Много хубаво беше, Фани. Ритни ме още веднъж.“ Този път Фани го рита силно и на шкембето му остава трайна вдлъбнатина. Заровил е лице в килима — тлъстата му двойна брадичка се друса върху мъха му. Живва малко, врътва се, заподскачва по мебелите. „Фани, ти си чудесна!“ Сега се е настанил на рамото ѝ. Отхапва парченце от ухото ѝ, съвсем малко от петлето, там, където не боли. Но тя все още е безжизнена — акумулаторна батерия без електрически ток. Той пада в скута ѝ, лежи там и тръпне като зъбобол. Сега е възбуден и безпомощен. Коремът му лъщи като лачена обувка. Вместо очи — две луксозни копчета от жилетка. „Разкопчай очите ми, Фани. Искам да те виждам по-добре!“ Фани го отнася на леглото и капва няколко капки горещ восък в очите му. Надява пръстени около пъпа му, пъха термометър в гъза му. Слага го в скута си и той отново потръпва. Неочаквано обаче започва да се смалява, свива се, съвсем се стопява, изчезва от погледа. Тя го търси наоколо, в червата си, навсякъде. Нещо я гъделичка — не може да разбере къде точно. Леглото е пълно с жаби и луксозни копчета за жилетка. Фани, къде си?“ Нещо я гъделичка — не може да определи къде. Копчетата падат от леглото. Жабите се катерят по стените. Гъди — гъди — гъди! „Фани, махни восъка от очите ми! Искам да те видя.“ Но Фани се смее, превива се от смях. Вътре в нея нещо я гъделичка, гъделичка. Ако не го намери, ще умре от смях. „Фани, куфарът е пълен с хубави неща. Чуваш ли ме, Фани?“ Фани се смее, смее се като тлъст червей. Коремът ѝ се е подул от смях. Стъпалата ѝ посиняват. „О, Божичко! Морис, нещо ме гъделичка... Не мога повече!“
Неделя! Излязох от вила Боргезе малко преди пладне, точно когато Борис се подготвяше да обядва. Излязох от деликатност, защото Борис наистина много се огорчава, когато ме гледа да стоя гладен в ателието. Не зная защо не ме кани да обядвам с него. Твърди, че не може да си го позволи, но това не е оправдание. Както и да е, моята реакция на неговите думи е достатъчно деликатна. Ако Борис се чувства неудобно да яде в мое присъствие, навярно ще се чувства още по-неудобно, ако вземе че сподели храната си с мен. Не е моя работа да надзъртам в тайните му.
Отбих се при семейство Кронщад и ги заварих на масата. Младо пиле с див ориз. Излъгах, че вече съм обядвал, но бях готов да изтръгна пилето от ръцете на детето. Според мен това не е престорена скромност, а почти перверзия. Два пъти ме поканиха на масата. Не! Не! Отказах даже чаша кафе, след като се наобядваха. Аз съм деликатен човек. На излизане изгледах продължително костите, останали в чинията на детето — имаше доста месо по тях.
Обикалям безцелно. Прекрасен ден — поне засега. Улица „Дьо Бюси" е оживена, многолюдна. Баровете са отворени, по тротоарите са паркирани много велосипеди. Месарниците и зарзаватчийниците работят с пълна сила. Ръце, натоварени с увити във вестници плодове. Приятна католическа неделя — поне сутринта.
Пладне е и аз стоя с празен стомах на кръстовището на всички тези криви и смърдящи на храна улички. Срещу мен е „Хотел дьо Луизиан“. Мрачен стар хан, познат от доброто старо време на лошите момчета от улица „Дьо Бюси“. Хотели и храна, а аз ходя като прокажен, на когото раци глозгат червата. Неделя сутрин улиците са обхванати от треска. Никъде не съм виждал подобно нещо, освен в Ийст Сайд или около площад „Чатъм“. Улица „Дьо Лешод“ кипи. Улиците се вият ли вият, на всеки ъгъл ври от оживена дейност като в мравуняк. Дълги опашки хора със зеленчуци в ръце се вият насам-натам, всички се мушат тук и там с хрускави, искрящи апетити. Навсякъде храна, храна, храна. Човек може да полудее.
Минавам площад „Фюрстенберг“. Сега, по обед, изглежда различен. Онази вечер, когато минах оттук, беше безлюден, мрачен, призрачен. В средата на площада — четири още неразцъфтели дървета. Интелектуални дървета, подхранват ги паветата. Като поезията на Т. С. Елиът. Ей Богу, ако Мари Лорансен изведе тук някога своите лесбийки, това ще е най-подходящото за тях място за общуване. Много лесбийско е тук. Стерилно, хибридно, сухо като сърцето на Борис.
20
Остарял начин на печатане на хромолитографски копия от рисувани с маслени бои картини, върху специално приготвена хартия. Копие, получено по този начин - Б. пр.