В градинката на храма „Сен Жермен“ се виждат свалени от постаментите им гаргойли. Чудовища, издадени напред с ужасяваща сила. По пейките седят други чудовища — старци, идиоти, сакати, епилептици. Дремят си там спокойно, чакат да удари звънеца за обяд. В галерия „Зак“ отсреща някакъв малоумник е изложил картина, изобразяваща вселената — плоска повърхност. Вселената, тъй както я вижда художникът! Пълна с какво ли не, с различни джунджурии. Обаче в долния ляв ъгъл има котва — и звънец за обяд. Привет! Привет! Ах, Вселено!
Все още се разхождам. Следобед е. Червата ми хлопат на сухо. Започва да вали. Нотр Дам се издига над водата като надгробен паметник. Гаргойлите са се навели над орнаментираната фасада. Висят там като фикс-идея в съзнанието на маниак. До мен се приближава старец с жълти бакенбарди. Държи в ръка някаква глупост на Жаворски. Идва към мен с отметната назад глава и пръскащият в лицето му дъжд превръща златните пясъци в кал. Книжарница. На витрината ѝ са изложени рисунки от Раул Дюфи. Рисунки, изобразяващи прислужнички с розови храсти между краката. Монография за философията на Хуан Миро. Обърнете внимание, философията!
На същата витрина: Мъж нарязан на парчета! Първа глава: мъжът, видян през очите на членовете на семейството му. Втора глава: същият, видян през очите на неговата любовница. Трета глава: няма трета глава. Утре трябва да дойда пак, за трета и четвърта глава. Всеки ден аранжорът на витрината обръща нова страница. Мъж нарязан на парчета... Не можете да си представите колко ме е яд, че не съм успял да измисля такова заглавие! Къде е онзи тип, който пише „същият, видян през очите на неговата любовница... същият, видян през очите на... същият... ?“ Къде е този тип? Кой е той? Искам да го прегърна. Бог ми е свидетел, че бих желал да имам смелост за едно такова заглавие — а не за „Шашавият кур“ и другите глупави заглавия, които измислях. Абе, ебал съм му майката! Все пак, моите поздравления.
Желая му щастие с неговото хубаво заглавие. Ето ти още едно парче — за следващата ти книга! Обади ми се някога. Аз живея във вила Боргезе. Всички ние сме мъртви или умираме, или ще умрем. Имаме нужда от добри заглавия. Имаме нужда от месо — много парчета месо — сочни филета, хубави бифтеци, бъбреци, планини от стриди, момици. Някой ден, когато застана на ъгъла на 42-ра улица и Бродуей, ще си припомня това заглавие и ще изброя всичките неща, които влизат в куфалницата ми — хайвер, дъждовни капки, машинно масло, фиде, лебервурст — хиляди и хиляди парчета. И на никого няма да кажа защо, след като съм изброил всичко, неочаквано се връщам у дома и накълцвам детето на парчета. Un acte gratuit pour vous, cher monsieur si bien coupé en tranches[21]!
Как може човек да обикаля по цял ден на празен стомах и даже от време на време да получава ерекция, е една от онези загадки, които „анатомите на душата“ обясняват твърде лесно. В неделния следобед, когато кепенците на магазините са спуснати и градът е завладян от изпадналия в тъпо вцепенение пролетариат, някои оживени улици напомнят чисто и просто надлъжни разрези на големи, разядени от шанкър хуйове. И точно такива улици, като например „Сен Дени“ или „Фобур дю Тампл“, привличат хората неудържимо, по същия начин, по който и аз — разхождайки се по „Юниън Скуеър“ или по горното протежение на „Бауъри“ — усещах, че ме привличат витрините на безплатните изложби, където бяха подредени восъчни копия на различни човешки органи, разядени от сифилис и други венерически болести. Градът се разраства като огромен, открай докрай заразен организъм, а прекрасните улични артерии не са тъй отблъскващи само защото са били изчистени от гнойта.
Спирам за пет-шест минути при „Сите Нортие“, някъде близо до площад „Дю Комба“, за да се прехласна по сцената на истинската нищета. „Сите Нортие“ е правоъгълен двор като много други, които човек може да зърне от ниските галерии, обхождащи старите артерии на Париж. По средата на двора се намират група разнебитени сгради, толкова прогнили, че са се срутили една върху друга и са образували нещо като чревна прегръдка. Един вид човешко бунище, запълнено със сгурия и сухи отпадъци. Слънцето бързо залязва. Цветовете чезнат. Преминават от пурпур в засъхнала кръв, от седефено в тъмнокафяво, от мътносиво в гълъбова курешка. Тук-там по прозорците стоят разкривени чудовища и премигват като бухали. Наоколо пронизително крякат деца — бледи, кльощави, рахитични гамени, белязани с форцепс. От стените се просмуква зловоние, миризма на плесенясали дюшеци. Европа — средновековна, гротескна, чудовищна: симфония в ми минор. Точно отсреща кино „Комба“ предлага на изисканата си публика филма „Метрополис“.