Тръгвам обратно, а мислите ми се връщат към книгата, която четох онзи ден. „Градът бе станал касапница. Улиците бяха гъсто осеяни с трупове, обезобразени от главорези и разсъблечени от плячкаджии. От покрайнините прииждаха вълци да ръфат труповете: чума и други морове се промъкваха да им правят компания, надойдоха и англичаните. В същото време танцът на смъртта се виеше във всички гробища...“ Париж по времето на Шарл Глупави! Прекрасна книга! Освежаваща, привлекателна. Още съм запленен от нея. Малко неща знам за покровителите и предтечите на Ренесанса, но хубавата хлебарка мадам Пимпернел и майсторът-златар Жоан Крапот продължават да занимават скромните ми мисли. Не забравям и Роден, злият гений от „Скитникът евреин“, който плетял престъпните си интриги „до деня, когато мургавата Сесили го ядоса и надхитри“. Седя в градинката на площад „Тампл“, разсъждавам за делата на предвожданите от Жан Кабош прекупвачи на коне, дълго и унило размишлявам за нерадостната съдба на Глупавия Шарл. Един слабоумен човек, който блуждаел из залите на своя хотел „Сен Пол“, загърнат с мръсни дрипи, разяждан от язви и паразити, като краставо куче глозгал някой кокал, ако му го подхвърлят. На улица „Дьо Леон“ потърсих камъните от старата менажерия, където някога той хранел любимите си домашни животни. Единствената разтуха на клетия глупак, с изключение на играта на карти с Одет дьо Шандивер, неговата „съпруга от долен произход“.
С Жермен се запознах в един неделен следобед, много подобен на този. Замогнат със стотина франка, които жена ми по тревога ми беше изпратила с пощенски запис от Америка, аз се разхождах по булевард „Бомарше“. Във въздуха се усещаха първите признаци на пролетта, отровна, злотворна пролет, която сякаш извираше от канализационните люкове. Вечер след вечер се връщах в тоя квартал, привлечен от някои прокажени улици, които разкриваха зловещото си великолепие само когато дневната светлина се отцеждаше и проститутките започваха да заемат местата си. Особено добре помня улица „Пастьор-Вагнер“ и ъгъла на „Амело“, който подобно на спящ гущер се крие зад булеварда. Там, тъй да се каже, в самото гърло на бутилката, винаги се събираше ято лешоядки, които грачеха и пляскаха с мръсните си криле, протягаха остри нокти и те придърпваха в някой вход. Весели, хищни дяволици, които дори не ти оставят време да си закопчаеш панталоните, след като свършиш. Въвеждат те в някаква стаичка направо до улицата, обикновено без прозорец, и седнали на края на леглото, със запретнати поли те оглеждат набързо, плюят ти на хуя и сами си го пъхат. После, докато се миеш, виждаш, че на вратата стои друга, която — хванала за ръка жертвата си — гледа безгрижно как си довършваш тоалета.
Жермен беше по-различна. Това изобщо не личеше по външния ѝ вид. Външно тя по нищо не се различаваше от останалите уличници, които всеки следобед и вечер се събираха в кафене „Елефан“. Както казах, беше приятен ден и в джоба ми дрънкаха франковете, които жена ми бе събрала и изпратила с пощенски запис. Имах неясното предчувствие, че още преди да стигна Бастилията, някоя от тия мишеловки сигурно ще ме отвлече за известно време. Разхождайки се по булеварда, я зърнах да се приближава към мен с характерното за проститутките любопитно-улисано изражение. От погледа ми не убягнаха очуканите токове на обувките ѝ, евтините украшения и специфичния за такива жени пепеляв тен, който ружът само подчертаваше. Не бе трудно да се споразумеем. Поседяхме в задната стая на една малка тютюнопродавница, която се казваше „Елефан“, и бързо обсъдихме въпроса. След няколко минути бяхме в една стаичка за пет франка на улица „Амело“, завесите бяха дръпнати, покривката на леглото отхвърлена. Жермен не насилваше нещата. Седеше на бидето, сапунисваше се и весело говореше за това и онова. Харесваше ѝ моя къс голф. Много елегантен, смяташе тя. Беше някога, но дъното му се изтърка. За щастие сакото покриваше гъза ми. Тя стана, за да се избърше и без да спира приятния разговор изведнъж пусна кърпата, пристъпи бавно към мен и започна нежно да потърква путката си, да я поглажда с двете си ръце, да я ласкае, гали, милва. Незабравимо остана за мен нейното сладкодумие и как натика онзи розов храст под носа ми. Жермен говореше за путката си, сякаш тя бе някакъв чужд, придобит на голяма стойност предмет, чиято ценност бе нараствала с времето, предмет, който обичаше повече от всичко на света. Думите на Жермен напояваха със странно благоухание путката ѝ, която вече не бе просто неин интимен орган, а съкровище, нещо вълшебно, богатство с огромна сила, Божи дар — и все пак то изобщо не намаляваше, защото Жермен ежедневно го излагаше на продан за по няколко сребърника. Тя се хвърли в леглото с широко отворени крака, обхвана хълмчето си с две ръце като в чаша и продължи да го гали, без да спира пресипнало и дрезгаво да шепне, че това ѝ нещичко е хубаво, прекрасно, че е съкровище, малко съкровище. И наистина бе хубава тая нейна путчица! Онзи неделен следобед, с носещия се във въздуха отровен полъх на пролетта, отново всичко се нареди добре. Когато излязохме от хотела, пак огледах Жермен на ярката дневна светлина и ясно видях каква проститутка бе тя — златните зъби, мушкатото на шапката ѝ, очуканите токове и т.н. Даже фактът, че ме изкрънка за вечеря, цигари и такси, изобщо не ме разстрои. Всъщност аз я насърчих за това. Толкова много я харесах, че след вечерята се върнахме в хотела и си ударихме още една пушка. Този път „от любов“. И отново онова нейно голямо, рошаво, разцъфнало вълшебно нещичко оказа своето неотразимо въздействие. То започна да води свое независимо съществувание — и за мен също. Съществуваше Жермен, съществуваше и онзи неин розов храст. Харесвах ги поотделно, харесвах ги и заедно.