Великден пристигна като замразен заек — но в леглото беше топло. Днес отново е прекрасен ден и привечер „Шанз-Елизе“ прилича на харем на открито, претъпкан с тъмнооки красавици. Дърветата са се раззеленили напълно и листата им са толкова чисти и пищни, че сякаш са все още влажни и блестящи от роса. Пространството от „Пале дю Лувр“ до „Етоал“ е като пиеса за пиано. Вече пет дни не съм докосвал пишещата машина, не съм отварял книга. В главата ми няма никаква мисъл, никаква идея, освен да отида до бюрото на „Америкън Експрес“. Ходих там в девет часа сутринта, точно когато отваряха, и после отново в един часа. Никакви вести. В четири и половина изхвръквам от хотела, твърдо решен да проверя още веднъж, в последната минута. Точно когато завивам зад ъгъла, се сблъсквам с Уолтър Пач. Тъй като Пач не ме разпознава, а и аз нямам какво да му кажа, не правя опит да го спра. После, когато се поразтъпквам из Тюйлери, мислите ми се връщат към него. Той беше леко прегърбен, съсредоточен, с ведра, но все пак резервирана усмивка на лицето. Поглеждам нагоре към нежната глеч и меките багри на небето, което днес не се издува от мрачни дъждовни облаци, а се усмихва като стар порцеланов съд, и се питам какво ли става в главата на този човек — превел четирите дебели тома на „История на изкуството", — когато се взира с полуприхлупени очи в тази блажена вселена.
***