Вървя по „Шанз-Елизе“ и идеите извират от мен като пот. Би трябвало да съм богат и да имам секретарка, на която да диктувам в движение, защото най-интересните мисли винаги ми идват, когато съм далеч от пишещата машина.
Разхождам се по „Шанз-Елизе“ и продължавам да мисля за моето наистина превъзходно здраве. По-точно, казвайки „здраве“, имам предвид „оптимизъм“. Неизлечим оптимист съм си аз! Единият ми крак все още е в деветнайсетия век. Както повечето американци, аз съм малко изостанал. Според Карл – моят оптимизъм е отвратителен. „Само да спомена нещо за ядене — казва той, — и ти засияваш!“ Така е. Самата мисъл за храна — за още едно ядене — ме подмладява. Храна! Това означава нещо, което ще поддържа тонуса ми — няколко часа сериозна работа, а може би и ерекция. Не го отричам. Аз имам много крепко, животинско здраве. Единственото, което стои между мен и бъдещето, е яденето, още едно ядене.
Що се отнася до Карл, тези дни той не е на себе си. Напрегнат е, нервите му са опънати. Казва, че е болен и аз му вярвам, но не му съчувствам.
Не мога. Всъщност това ме развеселява. А него, естествено, го огорчава. Всичко го обижда — смехът ми, гладът ми, упорството ми, безгрижието ми, всичко. Един ден иска да пръсне мозъка си, защото повече не може да понася тая въшлива дупка Европа; на другия ден говори за пътуване до Аризона, „където хората те гледат открито в очите“.
— Хайде де! — подканям го. — Направи или едното, или другото, копеле такова, но не се опитвай да замъглиш чистия ми поглед с твоя меланхоличен дъх!
Но той е прав! В Европа човек свиква да не прави нищо! Седиш си на гъза и цял ден хленчиш. Заразяваш се. Гниеш.
По начало Карл си е сноб, противно аристократче, което си е създало собствено малоумно царство и живее в него.
— Мразя Париж! — хленчи той. — Всички тези глупаци по цял ден играят карти... виж ги само! А писането! Каква е ползата от писането? Аз мога да бъда писател и без да пиша, нали? Какво ще докажа, ако напиша една книга? А и защо са ни книгите? И без това има прекалено много книги...
Дявол да го вземе, та аз отдавна съм минал по този път — преди много години. Изживял съм си своята меланхолична младост. Вече пет пари не давам за онова, което е зад мен или за това какво ми предстои. Аз съм здрав. Неизлечимо здрав. Никакво съжаление, никакво разкаяние. Никакво минало, никакво бъдеще. Достатъчно ми е настоящето. От ден за ден. Днес. Le bell aujoord’hui[22]!
Карл почива веднъж седмично и на този ден той е по-нещастен — ако изобщо можете да си представите това — от всеки друг път. Макар да твърди, че презира храната, единственото му забавление през почивния ден е като че ли да си поръча едно голямо угощение. Навярно го прави заради мен — не зная и не питам. Ако предпочита да добави и ролята на мъченик към останалите си пороци, нека — аз нямам нищо против. Както и да е, миналия вторник, след като бях подредил на масата всичко, което имаше за една голяма гощавка, той ме заведе до Пантеона, последното място, където бих искал да отида в почивния си ден. Но тук, във Франция,човек не само започва да се примирява, но и става покорен.
В бара до Пантеона виждаме Марлоу, натряскан до козирката. Последните пет дни бил леко на градус, както казва той. Което означава непрекъснато пиене, денонощно обикаляне от бар на бар и накрая почивка в Американската болница. Костеливото изпито лице на Марлоу е просто един череп с две пробойни, в които са скрити умрели миди. Гърбът му е целия в стърготини — доскоро е дрямал в клозета. В джобовете на палтото му са коректурите за следващия брой на неговото списание — изглежда, точно на път за печатницата някой го е подлъгал да пийнат по чашка. Марлоу говори за това, сякаш се е случило преди месеци. Изважда коректурите и ги разстила на бара; целите са в петна от кафе и изсъхнали плюнки. Опитва се да прочете някакво стихотворение, което написал на гръцки език, но коректурите са нечетливи. После решава да произнесе реч на френски език, но съдържателят на бара го прекъсва. Марлоу е засегнат: единственото му желание е да говори на френски език, който даже и келнерите да разбират. Той е експерт по старофренски език, правил е отлични преводи на сюрреалистите, но да каже нещо простичко като „махай се от тука, глупако“ е свръх силите му. Никой не разбира френския на Марлоу, дори проститутките. Когато Марлоу е на градус, е доста трудно да разбереш и неговия английски. Той се лигави и съска като закоравял пелтек... във фразите му не се забелязва никаква последователност. „Ти плащаш!", това е единственото, което успява да каже ясно.