От тях най-приятната личност е Таня и заради нея аз също ще стана евреин. Защо не? Вече говоря като евреин. И съм грозен като евреин. Пък и кой мрази евреите повече от самите евреи?
Сумрак. Индигово синьо, вода като стъкло, дърветата блестят и се разтварят. При Жорес релсите постепенно навлизат в канала. Дългата лакирана гъсеница се потопява като влакче в пратер. Това не е Париж, не е Коуни Айлънд, а една неопределена смесица от всички европейски и централноамерикански градове. Разпределителната гара долу и черните, разклонени като паяжина релси не са подредени от инженер, те са проектирани катаклизмично, подобно на мрачните пукнатини в полярния лед, които камерата запечатва в различни оттенъци на черното.
Храната е едно от нещата, които ми доставят огромно удоволствие. А в красивата вила Боргезе изобщо не се забелязва даже и следа от храна. Това понякога е просто ужасно. Непрекъснато моля Борис да поръча хляб за закуска, но той все забравя. Изглежда закусва навън. А когато се връща, чопли зъбите си и в козята му брадичка се виждат парченца от варено яйце. От уважение към мен яде в ресторанта. Казва, че му е болно да се храни обилно, докато аз го гледам.
Харесвам Ван Норден, но не споделям мнението му за самия него. Например не съм съгласен, че е философ или мислител. Ван Норден мисли само за путки и това е всичко. И никога няма да стане писател. Силвестър също никога няма да стане писател, даже и да изпишат името му с червени крушки от по 50 хиляди вата. Засега единствените уважавани от мен писатели са Карл и Борис. Те са обладани от зли духове. Горят вътрешно с бял пламък. Луди са и нямат музикален слух. Много страдат.
От друга страна, Молдорф, който също страда по свой чудат начин, не е луд. Молдорф го опияняват думите. Той няма вени или кръвоносни съдове, няма сърце или бъбреци. Той е сандък с безброй чекмеджета, налепени с етикети, изписани в бяло, кафяво, червено, синьо, цинобър, оранжево, охра, жълторозово, тюркоазено, оникс, анжуйско вино, херинга, „Корона“[2] , „Горгонзола“[3] ...
Преместих пишещата машина в другата стая, за да се наблюдавам в огледалото, докато пиша.
Таня е като Ирен. Тя очаква дебели писма. Но има една друга Таня и тя прилича на голяма семка, разпръскваща навсякъде цветен прашец — или, да речем, ако го представя малко по толстоевски, сцена в конюшнята, където изравят зародиша. Таня също е пълен шемет — les voies urinaires[4], „Кафе дьо ла Либерте“, „Площад дьо Восг“, ярките вратовръзки на „Булевард Монпарнас“, тъмни бани, сухо порто, цигари „Абдула“, бавната Патетична соната, слухови апарати, анекдотични спиритични сеанси, мургаво-червеникави гърди, масивни хълбоци, колко е часът, пълнени с кестени златни фазани, тафтени пръсти, мержеливи сумраци, преминаващи в джел[5], акромегалия[6], злокачествени тумори и делириум, топли воалетки, чипове за покер, килими от кръв и меки бедра. Таня заявява на всеослушание:
— Обичам го!
И докато Борис се налива с уиски, казва: — Седни тук! Ах, Борис е... Русия... какво ще правя? Просто ще се пръсна!
Нощем, когато виждам на възглавницата брадичката на Борис, изпадам в истерия. О, Таня, къде е сега топлата ти путка, къде са широките дебели хълбоци, издутите меки бедра? В кура ми има една петнайсетсантиметрова кост. Ще изгладя всички гънчици на пълната ти със семе путка, Таня. Ще те изпратя у дома, при твоя Силвестър, с болки в корема и обърната с хастара навън матка. Твоят Силвестър! Да, той знае как да наклажда огън, но аз зная как да възпламенявам путката. Аз изстрелвам горещи стрели в теб, Таня, нажежавам яйчниците ти. Ревнува ли те сега твоят Силвестър? Той усеща нещо, нали? Усеща следите от големия ми кур. Аз поразширих бреговете, изгладих гънките. След мен ще можеш да се съвкупляваш с бикове, жребци, овни, санбернари, патоци. Ще можеш да пъхаш в ректума си жаби, гущери и прилепи. Ако искаш, можеш да сереш бързо редуващи се акорди или да си окачиш цитра на пъпа. Аз те шибам, Таня, ти няма да слезеш от кура ми. И ако се страхуваш да те ебат на обществено място, ще те еба насаме. Ще отскубна няколко косъма от путката ти и ще ги залепя на брадата на Борис. Ще хапя клитора ти и ще из-плювам парченца за по два франка.
Изметени от пухкавите облаци виолетово небе, сухи и безкрайно издължени дървета с черни клони, които жестикулират като сомнамбули. Мрачни, призрачни дървета, с бледи като пепел от пура стволове. Тишина, върховна и напълно европейска. Свалени кепенци, затворени магазини. Тук-там червени светлини отбелязват места за срещи. Груби, почти заплашителни фасади — безукорно чисти, с изключение на хвърлените от дърветата сенки. Минавайки край Оранжери, си припомням един друг Париж. Париж на Съмърсет Моам, на Гоген, Париж на Джордж Мур. Сещам се за ужасния испанец, който тогава поразяваше света с акробатичните си скокове от един стил към друг[7]. Мисля за Шпенглер[8], за неговите страховити политически манифести и се питам дали е свършено със стила, с изискания и величествен стил. Казах, че главата ми е заета с тези мисли, но не е вярно; по-късно, след като съм пресякъл Сена и съм оставил зад гърба си карнавала от светлини, чак тогава разрешавам на своя мозък да си поиграе с тези идеи. В момента не мога да мисля за нищо освен за това, че съм една твърде чувствителна личност, пронизана от чудото на тези води, които отразяват един забравен свят. Крайбрежните дървета тежко са надвиснали над потъмнялото огледало; когато вятърът се усилва и ги изпълва с шумолене, те отронват няколко сълзи и потреперват, а водата отминава. Задушавам се от всичко това. Няма човек, с когото да споделя дори частица от чувствата си...
6
Несъразмерно нарастване на части от тялото, особено на крайниците, поради заболяване на хипофизата - Б. пр.