Даже и да е нальокан до козирката, някакъв фин инстинкт за самосъхранение винаги предупреждава Марлоу кога е настъпило време да действа. Ако в главата му се прокрадне съмнение за това как ще бъдат платени напитките, Марлоу със сигурност ще извърти някой номер. Обикновено се преструва на ослепял. Карл вече знае всичките му номера. Когато Марлоу се заблъска с юмруци по слепоочията и започне да се преструва, Карл го рита по гъза и подхвърля: „Я стига бе, мухльо! Не на мен тия!“
Не знам дали следното не е някакъв своеобразен хитър опит за отмъщение, но във всеки случай Марлоу добре му го връща на Карл. Приведен доверително към нас, той ни предава с пресипнал грачещ глас последната клюка, която е чул по време на разходките си по баровете. Карл гледа стъписан. Съвсем е пребледнял. Марлоу повтаря историята в нови и нови варианти. След всяко повторение Карл клюма още повече.
— Но това е невъзможно! — най-после пробърборва Карл.
— Напълно възможно е! — грачи Марлоу. — Ще те уволнят... Разбрах го от сигурен източник.
Карл ме гледа отчаяно.
— Дали не ме лъже това копеле? — прошепва той в ухото ми. А после високо: — Какво ще правя сега? Изобщо няма да мога да си намеря работа. Тази служба я дебнех от толкова години.
Явно Марлоу е очаквал да чуе точно това. Най-после е открил някой, който да е по-зле от него.
— Тежки години идват! — изграчва Марлоу и костеливият му череп лъщи със студен електрически блясък.
На излизане от бара Марлоу обяснява хълцайки, че трябва да се върне в Сан Франциско. Сега изглежда истински трогнат от безпомощността на Карл. Предлага, докато отсъства, Карл и аз да поемем списанието.
— Има доверие в теб, Карл — заявява Марлоу.
И внезапно му прилошава, този път сериозно. Насмалко не припада в канавката. Замъкваме го в една кръчма на булевард „Едгар Кине“ и го слагаме да седне. Този път наистина е зле — заслепяващо главоболие, от което Марлоу квичи, грухти и се клати като замаяно животно, ударено с чук. Изливаме два коняка в гърлото му, полагаме го на пейката и му покриваме очите със собствения му шал. Той лежи и пъшка. След малко го чуваме да хърка.
— Какво ще кажеш за предложението му? — пита Карл.
— Да го приемем ли? Обещава да ми даде хиляда франка, като се върне. Знам, че няма да ги даде, но какво ще кажеш за предложението му? — Поглежда проснатия на пейката Марлоу, вдига шала от очите му и пак го пуска. — Слушай, Джо — прошепва той и ми прави знак да се приближа. — Ще приемем предложението. Ще поемем въшливото му списание и после така ще му го зачукаме, че ще има да ни помни.
— Какво имаш предвид?
Ами ще изгоним всички други сътрудници и ще напълним списанието само с наши неща. Ето това имам предвид.
— Да, но какви ще бъдат тези наши неща?
— Всякакви... И той няма да може да ни попречи. Хубаво ще му го начукаме. Един добър брой и след това ще бъде свършено със списанието. Съгласен ли си, Джо?
Кискайки се злорадо, ние изправяме Марлоу на крака и го замъкваме в квартирата на Карл. Когато включваме осветлението, виждаме, че в леглото има жена, която чака Карл.
— Съвсем бях забравил за нея — отбелязва Карл.
Отпращаме путката и напъхваме Марлоу в леглото. След минута-две се чука на вратата. Ван Норден е. Страшно възбуден. Загубил си е изкуствената челюст — в „Бал Негре“ според него. Както и да е, наместваме се и четиримата в леглото. Марлоу вони като пушена риба.
На сутринта Ван Норден и Марлоу отиват да търсят изкуствената челюст. Марлоу циври. Представя си, че става дума за неговата изкуствена челюст.
Това е последната ми вечеря в дома на драматурга. Току-що са взели под наем ново пиано — концертен роял. Срещам Силвестър точно когато той излиза от цветарския магазин с фикус в ръце. Моли ме да подържа фикуса, докато отиде за пури. Една след друга профуках всичките възможности за безплатни обеди и вечери, които бях планирал тъй внимателно. Един след друг съпрузите — или съпругите — се настройват против мен. Вървя с фикуса в ръце и си припомням оная вечер преди няколко месеца, когато за първи път ми хрумна идеята. Седях на една пейка до кафене „Купол“ и въртях в пръсти венчалната халка, която бях опитал да продам на келнера от кафенето до Пантеона. Той ми бе предложил шест франка за халката и бях просто бесен. Но стомахът надделяваше. Не бях свалял халката от кутрето си, откакто оставих Мона в Америка. До такава степен бе станала част от мен, че изобщо не ми бе хрумнало да я продам. Халката бе от бяло злато, с ония, портокаловите орнаменти. Струваше долар и половина, а може би и повече. Три години живяхме без венчални халки и един ден, когато отивах на кея да посрещна Мона, минах край бижутерския магазин на „Мейдън Лейн“, чиято витрина бе отрупана с венчални халки. Когато стигнах на кея, Мона я нямаше. Изчаках, докато от кораба слезна и последният пътник, но Мона я нямаше. Накрая помолих да видя списъка на пътниците. Името ѝ не бе там. Сложих си халката на кутрето и така си остана. Веднъж я забравих в обществената баня, но после си я получих. Едно от портокаловите цветчета се бе отчупило. Та седях на пейката, оклюмал глава, и въртях в пръсти халката, когато неочаквано някой ме потупа по рамото. За да не разтягам локуми, ще кажа само, че ме нахраниха и освен това се сдобих с няколко франка. И тогава внезапно ми хрумна, че никой не би отказал да нахрани човек, стига той да има куража да си поиска. Веднага влязох в близкото кафене и написах дузина писма. „Бихте ли се съгласили да вечерям с вас един път седмично? Уведомете ме кой ден е най-удобен за вас.“ Писмата имаха магическо въздействие. Хората не просто ме хранеха... Угощаваха ме богато. Всяка вечер се връщах пиян. Тези веднъж седмично щедри души просто се чудеха какво повече да направят за мен. Изобщо не ги интересуваше какво става с мен междувременно. Понякога по-тактичните ми даваха цигари или малко джобни пари. Щом разбраха, че ще ме виждат само веднъж седмично, всички бяха явно облекчени. Още по-облекчени изглеждаха, когато им казвах: „повече не е необходимо“. Никога не питаха защо. Поздравяваха ме и това бе всичко. Често причината бе, че си намирах по-добри домакини; можех да си позволя да задрасквам в списъка онези, които ми досаждаха. Но тая мисъл изобщо не им идваше в главите. Накрая имах стабилна, твърда програма — прецизно разписание. Знаех какво ще ям във вторник и какво в петък. Бях сигурен, че у Кронщад за мен ще има шампанско и домашен ябълков сладкиш. С Карл обикновено излизахме навън — всеки път той ме водеше в различен ресторант, поръчваше скъпи вина, а след това предлагаше да отидем на театър или в цирк „Медрано“. Моите домакини бяха много любопитни един за друг. Питаха ме къде ми харесва най-много, кой е най-добрият готвач и т.н. Мисля, че най ми харесваше да ходя у Кронщад, навярно защото всеки път той написваше менюто с тебешир на стената. Не че когато виждах колко му дължа, съвестта ми се успокояваше, тъй като нямах намерение да му плащам — а и самият Кронщад изобщо не хранеше илюзии, че ще му се издължа. Не. Просто странните цифри възбуждаха любопитството ми. Той обикновено изчисляваше всичко до последния сантим. Ако трябваше да плащам всичко, навярно щеше да се налага да развалям едно су. Жена му беше удивителна готвачка и хич не се интересуваше от сантимите, които Кронщад пресмяташе. Тя си го изкарваше от мен под формата на индиго. Точно така! Когато ходех у тях, не носех ли по няколко листа индиго, тя се оклюмваше. И затова на следващия ден трябваше да водя момиченцето им на разходка в Люксембургската градина и да играя с него два-три часа, задача, която направо ме подлудяваше, защото детето говореше само унгарски и френски. Общо взето, моите домакини представляваха странна компания...