Стоя на балкона с фикуса, а долу адажиото продължава. Клавишите са черни и бели, по-нататък само черни, после само бели и накрая бели и черни. А ти питаш дали да ми изсвириш нещо. Да, изсвири ми нещо с дебелите си пръсти. Изсвири адажиото, нали това е единствената идиотщина, която знаеш. Изсвири го, а после си отрежи дебелите пръсти.
Ах, това адажио! Не знам защо тя продължава непрекъснато да го свири. Старото пиано не беше достатъчно добро за нея; трябваше да наеме концертен роял — за адажиото! Като гледам дебелите пръсти по клавиатурата, а също и фикуса до мен, чувствам се като онзи побъркан северняк, който се съблякъл, седнал гол сред студените клони и хвърлял лешници в замръзналото море. Има нещо дразнещо в тази част на адажиото, нещо безплодно-меланхочично, сякаш е било написано върху лава, сякаш е с цвета на смес от олово и мляко. А Силвестър, с накривената си на една страна глава като аукционист, тоя същия Силвестър казва: „Изсвири онова, което разучаваше днес.“ Прекрасно е да имаш смокинг, хубава пура и съпруга, която свири на пиано. Тъй отморяващо! Тъй успокояващо! Между действията можеш да излезеш да пушиш или да подишаш чист въздух. Да, пръстите ѝ са много гъвкави, необикновено гъвкави. Тя също рисува батик. Ще запалиш ли една българска цигара? Гълъбче, коя е онази част, дето ми хареса толкова много? Скерцото? Ах, да, скерцото! Значи скерцото. Отлично! Говори граф Валдемар фон Швисенайнцуг. Спокойни пърхотни очи. Лош дъх. Ярки чорапи. И пържени хлебни кубчета в граховата супа, ако обичате. Всеки петък вечер имаме грахова супа. Ще пийнете ли малко червено вино? То върви с месото. Сух, хладен глас. Няма ли да вземеш пура? Да, харесвам работата си, но не смятам, че е много важна за мен. Следващата ми пиеса ще включва една плуралистична концепция за света. Въртящи се барабани и друмондови светлини. Юджийн 0’Нийл е мъртъв. Скъпа, мисля, че не трябва да натискаш толкова често педала. Да, тази част е много хубава... много хубава, нали? Да, действащите лица ще ходят с микрофони в панталоните. Мястото на действието е Азия, защото атмосферните условия там съдействат за по-добрата звукопроводимост. Ще пийнеш ли малко анжуйско вино? Купихме го специално за теб...
Това дърдорене не спира цяла вечер. Чувствам се тъй, сякаш Силвестър е извадил обрязания си кур и ни опикава. Още малко и Таня ще се пръсне от напрежение. Този монолог продължава, откакто Силвестър се върна с изпълнено с любов сърце. Той говори, докато се съблича, казва ми Таня — равномерна струя топла пикня, сякаш пикочният му мехур е бил продупчен. Като си представя как Таня ляга с този пробит пикочен мехур, побеснявам. И тоя жалък, повехнал никаквец, с всичките му долнопробни бродуейски пиеси, унижава жената, която обичам! Плямпа за червено вино, въртящи се барабани и пържени хлебни кубчета в граховата супа. Що за безочливост! Като си помисля, че той лежи до тая запалена от мен пещ и нищо не прави, а само пикае с хуя си! Мамка му стара! Човече, ти трябва да ми благодариш на колене. Не виждаш ли, че сега вече имаш у дома си жена? Не забелязваш ли, че тя ще се пръсне? И ми казваш с тези подути сливици: „Виж какво... на това място може да се погледне по два начина..." Еби си майката с твоите два начина да погледнеш на нещата! Да ти еба плуралистическия свят и азиатската ти акустика! Не ти ща червеното вино, нито анжуйското... дай ми нея... тя ми принадлежи! Ти отиди да седнеш до шадраванчето, а мен ме остави да се наслаждавам на люляковия аромат! Почисти си пърхота в очите... а после вземи онова тъпо адажио и го увий във вълнените си панталони! И онази кратка част на скерцото също... и всичките звуци, които издаваш със слабия си пикочен мехур. Усмихваш ми се тъй самоуверено, тъй пресметливо. Не усещаш ли, че съм ти го начукал в гъза? Докато слушам твоите глупости, ръката ѝ е на кура ми — но ти не виждаш. Мислиш, че ми е приятно да страдам — твърдиш, че това е моята роля. Добре. А сега попитай нея! Тя ще ти разкаже как страдам. „Ти си тумор и делириум“, каза ми тя по телефона оня ден. Сега туморът и делириумът са за нея, а ти скоро ще трябва да почистваш струпеите. Вените ѝ още малко ще се пръснат, уверявам те, а твоите приказки са само плява. Колкото и да се напъваш, никога няма да запушиш дупките. Как го каза господин Рен? Думите са самота. Снощи оставих за теб две думи на масата — ти ги покри с лактите си.
Ти си я оградил с решетка, сякаш Таня е мръсна, смрадлива кост от светия. Само да имаше смелостта да кажеш „Вземи я!“ и чудото може би щеше да стане. Просто така. Вземи я! и всичко ще бъде наред, кълна се. И нещо друго, аз може би няма да я взема — интересно, идвало ли ти е това на ум? Или ще я взема за малко и после ще ти я върна, усъвършенствана. Но да я затваряш, да я криеш от хората, с това нищо няма да постигнеш. Не можеш да затвориш в клетка едно човешко същество. Това отдавна не се прави... Ти, жалък, спаружен никаквецо, мислиш, че аз не съм подходящ за нея, че мога да я омърся, да я оскверня. Ти не знаеш колко апетитна е омърсената жена, как разцъфва жената от смяната на спермата! Мислиш, че изпълненото с любов сърце е достатъчно — а може и да е — за някоя жена, но ти вече нямаш сърце... ти си само един голям, празен пикочен мехур. Точиш си зъбите, репетираш си ръмженето. Следваш я по петите като куче и опикаваш навсякъде. Тя не те е взела за куче... взела те е за поет. Бил си поет някога, каза тя. А какво си сега? Кураж, Силвестре, кураж! Извади микрофона от панталоните си. Свали си задния крак и престани да опикаваш навсякъде. Казвам, че ти е нужен кураж, защото Таня вече те е зарязала. Тя е омърсена и ти, Силвестре, можеш да махнеш оградата. Няма смисъл да ме питаш учтиво дали кафето е с вкус на карбол: по този начин не ще ме прогониш. Сложи в кафето мишеморка и малко счукано стъкло. Църни малко гореща урина и пусни в нея няколко индийски орехчета...