Последните няколко седмици водя комунален живот. Наложи се да споделям себе си с други хора, предимно с няколко луди руснаци, един впиянчен холандец и една едра българка, която се казва Олга. От руснаците имам предвид главно Евгений и Анатолий.
Преди няколко дни Олга излезе от болницата, където ѝ бяха обгорили тръбите и бе свалила три-четири килограма наднормено тегло. Обаче не изглеждаше като човек, преживял много страдания. Тежи почти колкото парен локомотив, поти се обилно, има лош дъх и продължава да носи черкезката си перука, която изглежда като да е правена от опаковъчен талаш. На брадата си има две големи брадавици със стърчащи къси косми. Освен това си пуска мустаци.
На другия ден след като излезе от болницата, Олга отново се захвана с обущарството. В шест часа сутринта тя вече е на пейката и изчуква два чифта обувки всеки ден. Евгений се оплаква, че Олга му е камък на шията, но истината е, че с тези два чифта обувки, които прави ежедневно, Олга издържа него и жена му. Ако Олга не работи, няма какво да ядат, тъй че всеки се старае навреме да изпрати Олга да спи, да я нахрани добре, за да може тя да бъде във форма и т.н.
Всяко ядене започва със супа. Супата винаги има еднакъв вкус, независимо дали е лучена, доматена, зеленчукова или каквато и да е друга. В повечето случаи има вкус, сякаш в нея е врял парцал за миене на съдове — вкиснала, плесенясала, пенеста. След всяко хранене виждам Евгений да я слага пак в шкафа. Супата остава там и плесенясва до следващото хранене. Маслото също го държат в шкафа; след три дни то добива вкус на палец от труп.
Миризмата на пържено граниво масло не е много апетитна, особено когато готвят в стая, която изобщо не се проветрява. Още с отварянето на вратата ми призлява. А Евгений, щом ме чуе да идвам, обикновено разтваря жалузите и дърпа чаршафа, окачен като рибарска мрежа на прозореца, за да ни пази от слънцето. Клетият Евгений! Той оглежда оскъдната мебелировка на стаята, мръсните чаршафи на леглото, пълната с мръсна вода мивка и въздъхва: „Роб съм аз и това е!“ Казва го всеки ден, и то не веднъж, а поне десетина пъти. После сваля китарата от стената и пее.
А що се отнася до гранивото масло... С него са свързани и някои хубави асоциации. Като си помисля за това граниво масло, виждам себе си в един малък някогашен двор, много зловонен и много мрачен. Странни фигури ме гледат през пролуките на жалузите... старици с шалове, джуджета, хитри сводници с миши физиономии, прегърбени евреи, шивачки, брадати идиоти. Клатушкайки се, те излизат на двора да извадят вода от кладенеца или да изплакнат помийната кофа. Веднъж Евгений ме помоли да излея вместо него кофата с помията. Занесох я в ъгъла на двора. Там имаше дупка в земята и около нея мръсни хартии. Малката шахта бе хлъзгава от изпражнения, които на културен език се наричат лайна. Излях кофата и се чу едно противно клокочещо шльопване, неочаквано последвано от още едно. Когато се върнах, супата беше сипана. Докато се хранехме, вече си мислех за моята четка за зъби — износва се и четината засяда в зъбите ми.
Винаги сядам да ям до прозореца. Страхувам се да седна от другата страна на масата — много е близко до гъмжащото от дървеници легло. Ако погледна, ще видя кървавите петна по сивите чаршафи, но се опитвам да не гледам натам. Гледам към двора, където изплакват помийната кофа.