Яденето никога не е пълно без музика. Веднага щом подадат сиренето, Евгений скача и се пресяга за окачената над леглото китара. Пее все една и съща песен. Твърди, че в репертоара си има петнайсет-шестнайсет песни, но никога не съм чувала повече от три. Любимата му песен е Charmant poème d’amour[24]. Тя е пълна с angoise[25] и tristesse[26].
Следобед отиваме в киното, където е хладно и тъмно. Евгений сяда до пианото в големия трап зад оркестъра, а аз на първия ред. Залата е празна, но Евгений пее, сякаш има за публика всичките короновани глави на Европа. Вратата към градината е отворена, влиза мирис на мокри листа и дъждът се смесва с мъчителното безпокойство и тъгата на Евгений. В полунощ, след като зрителите са наситили залата с миризма на пот и противен дъх, аз отивам да спя на някой по-заден ред. Плуващата в ореол от цигарен дим лампичка на изхода хвърля бледа светлина върху долния ъгъл на азбестовата завеса; всяка вечер затварям очи, гледан от едно изкуствено око...
Стоя на двора с едно стъклено око — разбираем е само половината свят. Камъните са влажни, мъхести и в процепите има черни жаби. Голяма врата препречва входа на избата; стъпалата са хлъзгави, изпоцапани с изпражнения на прилепи. Вратата е изкорубена и увиснала, пантите са изпопадали, но на нея има емайлирана табелка, на която пише: „Затваряйте вратата“. Защо да я затварям? Не мога да го проумея. Поглеждам отново към табелката, но на нейното място има прозорче от цветно стъкло. Изважадам изкуственото си око, плюя върху него и го излъсквам с носната си кърпа. Една жена седи на подиум, издигащ се над огромно резбовано бюро. Около шията ѝ е увита змия. Цялата стая е пълна с книги и цветни кълба, в които плуват чудати риби. По стените има морски и сухопътни карти, карти на Париж отпреди чумата, карти на античния свят, на Кносос и Картаген, на Картаген преди и след разрушаването му. В ъгъла на стаята виждам железен креват, на който лежи труп; жената става уморено, вдига трупа от леглото и небрежно го изхвърля през прозореца. Връща се до огромното резбовано бюро, изважда една риба от купата и я глътва. Стаята започва бавно да се върти и един по един континентите потъват в океана; остава само жената, но нейното тяло е една купчина от география. Облакътявам се на прозореца и Айфеловата кула пръска шампанско. Тя е построена изцяло от цифри и е обвита в черна дантела. Канализацията яростно клокочи. Навсякъде само покриви, подредени с отвратителна геометрична вещина.
Изхвърлен съм от света като празна гилза. Паднала е гъста мъгла, земята е изцапана със замръзнала мазнина. Усещам как градът пулсира като сърце, току-що извадено от топло тяло. Прозорците на моя хотел се разлагат и вонята е плътна и остра, като от горящи химикали. Поглеждам към Сена и виждам опустошение и кал, давещи се улични лампи, задушаващи се мъже и жени, мостове, покрити с къщи, кланици на любовта. До една стена стои мъж с препасан през корема акордеон. Ръцете му са отрязани от китките надолу, но акордеонът се гърчи между чуканчетата като чувал със змии. Вселената се е смалила, станала е колкото квартал и няма звезди, няма дървета, няма реки. Хората, които живеят тук, са мъртви. Те изработват столове, на които другите хора седят насън. По средата на улицата се вижда колело, от главината му се издига бесилка. Мъртвите вече хора като обезумели се опитват да се качат на бесилката, но колелото се върти много бързо...
Нужно беше още нещо, за да стана наясно със себе си. Снощи открих кое е то: Папини. За мен няма никакво значение дали е шовинист, минимесия или късоглед педант. Като неудачник той прекрасен...
Колко книги беше изчел — до осемнайсетата си година! Не само Омир, Данте, Гьоте, не само Аристотел, Платон, Епиктет, не само Рабле, Сервантес, Суифт, не само Уолт Уитмън, Едгар Алан По, Бодлер, Вийон, Кардучи, Манцони, Лопе де Вега, не само Ницше, Шопенхауер, Кант, Хегел, Дарвин, Спенсър, Хъксли — не само тях, но междувременно и всичките дребни риби. Това е на 18-та страница. Обаче на 232-ра страница той се разплаква и изповядва греховете си. Нищо не знам, признава той. Знам заглавията, съставял съм биографични справки, писал съм критически есета, злословил съм, очернял съм... Мога да говоря пет минути или пет дни, но после се изчерпвам, пресъхвам.
По-нататък:
— Всеки иска да ме види. Всеки настоява да говори с мен. Хората ми досаждат, досаждат и на другите с въпроси какво правя. Как съм? Оздравял ли съм? Все така ли ходя на разходки, когато съм в провинцията? Работя ли? Завършил ли съм книгата? Ще започна ли скоро нова книга?