— Една мършава германска маймуна иска да преведа трудовете ѝ. Една налудничава млада рускиня иска да опиша живота си, специално за нея. Една американка иска да научи най-последните новини за мен. Един американски джентълмен ще ми изпрати колата си, за да ме вземе на вечеря — просто за един интимен, доверителен разговор. Мой съученик и приятел отпреди десет години иска да му чета всичко, което пиша, и то веднага щом го напиша. Мой приятел, художник, очаква да му позирам. Един журналист иска да научи сегашния ми адрес. Мой познат мистик е заинтригуван от състоянието на душата ми. Друг, по-практичен, се интересува от състоянието на портфейла ми. Председателят на моя клуб иска да знае дали ще държа реч на момчетата! Една предразположена към спиритизъм дама се надява, че ще ходя у тях на чай колкото е възможно по-често. Иска да чуе мнението ми за Исус Христос, а също и за оня нов медиум...
— Велики Боже, в какво се превърнах! Какво право имате вие, хора, да обърквате живота ми, да крадете от времето ми, да ровите в душата ми, да изсмуквате мислите ми, да ме използвате за компаньон, довереник и информационно бюро? За какъв ме вземате? Да не би да съм платен артист, който е задължен всяка вечер да представя интелектуални фарсове под глупавите ви носове? Да не съм роб, който да пълзи по корем пред вас, безделници, да полага в краката ви всичко, което може и знае? Да не съм проститутка в бардак, която трябва да си вдигне полата или да си съблече ризата по желание на първия добре облечен мъж, който се появи?
— Аз съм човек, който би живял героичен живот и би направил света от своя гледна точка по-поносим. Ако в момент на слабост, облекчение или нужда аз изпускам пара — нажежена ярост, охладена в думи, страстна мечта, опакована и вързана в художествени образи — е, вие можете да го приемете или не, както искате... но не ме безпокойте!
— Аз съм свободен човек и имам нужда от свободата си. Имам нужда да бъда сам. Да размишлявам в уединение за своя позор и своето отчаяние. Нуждая се от слънчева светлина и от уличните павета, но без компаньони, без разговори, лице в лице със себе си, а компания да ми бъде само музиката на моето сърце. Какво искате от мен? Когато имам да кажа нещо, аз го публикувам. Когато трябва да дам нещо, давам го. Стомахът ми се преобръща от вашето необикновено любопитство! Вашите комплименти ме унижават! Вашият чай ме трови! Никому нищо не дължа. Отговарям само пред Бога — ако Той съществува!
Струва ми се, че когато говори за нуждата да бъде сам, Папини допуска малка неточност. Ако си беден и неудачник, не е трудно да бъдеш сам. Творецът винаги е сам — ако е творец. Творецът всъщност се нуждае от самота.
„Творецът“ — тъй наричам себе си. Тъй да бъде. Една хубава дрямка този следобед застла с кадифе прешлените ми. Натрупах идеи за цели три дни. Преизпълнен съм с енергия, а няма как да я изразходвам. Решавам да се разходя. На улицата променям решението си. Решавам да отида на кино. Не мога да отида на кино — не ми достигат няколко су. Тогава разходка. Спирам пред всеки киносалон и поглеждам афиша, после ценоразписа. Тези опиумни свърталища са евтини, обаче все не ми достигат няколко су. Ако не беше толкова късно, можех да се върна и да продам пет-шест празни бутилки.
Когато стигам на улица „Амели“, вече съм забравил за киното. Улица „Амели“ е една от любимите ми. Тя е една от улиците, които по някаква щастлива случайност градската управа е забравила да павира. Открай докрай застлана с калдъръм от огромни изпъкнали камъни. Къса и тясна. На тази улица е хотел „Прети“. На нея има също и една малка църква. Тя изглежда сякаш е строена специално за президента на Републиката и неговото семейство. Хубаво е да виждаш от време на време някоя скромна църквица. Париж е пълен с пищни катедрали.
Мостът „Александър III“. Около него се е ширнало ветровито пространство. Изсъхнали голи дървета, разположени с математическа прецизност точно в средата на решетките. Унинието на Дома на инвалидите блика от купола му и залива съседните на площада тъмни улици. Моргата на поезията. Вече са го положили там, където искат да бъде — забележителният воин, последният велик мъж на Европа. Той спи дълбок сън в гранитното си ложе. Не ги е страх, че ще се обърне в гроба. Вратата е залостена, резето е пуснато. Спи, Наполеоне! На тях не им трябват твоите идеи, а само трупа ти!
Реката е все още пълноводна, кална, нашарена от светлини. Не мога да определя какво точно струи в мен при гледката на това тъмно, буйно течение, но в душата ми се надига огромна екзалтация и затвърдява дълбокото ми желание никога да не напускам тази страна. Помня, че онзи ден сутринта минах оттук на път за бюрото на „Америкън Експрес“, предварително уверен, че за мен нямаше да има писма, нито чекове, нито телеграми, нищо, нищо. По моста трополеше каруца, идваща от „Галери Лафайет“. Дъждът бе спрял, слънцето пробиваше пенестите облаци и обсипваше блестящите, струпани нагъсто един до друг покриви със студен огън. Помня как каруцарят се изви и погледна реката нагоре, в посока към Паси. Такъв бодър, искрен, одобрителен поглед, сякаш си казваше: „Аха, настъпва пролетта!“ И кой знае, сигурно когато пролетта идва в Париж, даже и най-скромният смъртен се чувства като в рая. Но не бе само това — а искрената привързаност, с която той съзерцаваше гледката. Това бе неговият Париж. Не е нужно човек да бъде богат, нито дори гражданин, за да изпитва към Париж такива чувства. Париж е пълен с бедняци — с най-гадните и мръсни просяци на земята, струва ми се. И все пак те създават илюзията, че са си у дома. Това различава парижанина от жителите на всички други столици.