Помисля ли за Ню Йорк, изпитвам съвсем различно усещане. Ню Йорк кара богаташа да се чувства незначителен. Ню Йорк е равнодушен, пищен, зъл. Господстват сградите. Там във всяко действие се усеща вътрешно безумие; колкото по-бясно е темпото, толкова по-отслабен е духът. Непрекъснат кипеж — но той може да се извършва също и в епруветка. Никой не знае какво става. Никой не насочва енергията. Поразително. Фантастично. Загадъчно. Страхотен реактивен импулс, но абсолютно некоординиран.
Помисля ли за този град, където съм роден и израснал, за този Манхатън, възпят от Уитмън, разтърсва ме безразсъден, див гняв. Ню Йорк! Белите затвори, гъмжащите от мухи тротоари, опашките за социални помощи, построените като дворци пушални за опиум, евреите, прокажените, бандитите и най-вече отегчението, еднообразието от лица, улици, крака, къщи, небостъргачи, ядене, афиши, служби, престъпления, любови... Цял град построен върху една празна яма. Безсмислено. Напълно безсмислено. А Четиридесет и втора улица! Казват, че това е световният връх. Къде е дъното тогава? Можеш да ходиш с извадени от джобовете ръце и ще ти сложат сгурия в каскета. Богати или бедни, всички вървят с високо вдигнати глави и малко остава да си счупят вратовете, когато гледат нагоре, към своите бели затвори. Вървят като слепи гъски и прожекторите шарят глупавите им лица с възторжени петна.
„Животът се състои от това, което човек мисли цял ден“, казва Емерсън. Ако е така, значи моят живот е просто едно голямо черво. Аз не само по цял ден мисля за храна, но и я сънувам нощем.
Но не искам да се върна в Америка, да се женя още веднъж и да бачкам като идиот. Предпочитам да бъда бедняк в Европа. Бог ми е свидетел, достатъчно съм беден — остава ми само да бъда мъж. Миналата седмица смятах, че въпросът с прехраната ще се реши, мислех, че съм на път да стана независим, да се издържам сам. Случайно срещнах друг руснак — казва се Сергей. Живее в Сюрен, където има малка колония емигранти и неуспели художници. Преди революцията Сергей е бил капитан в императорската гвардия. Висок е метър и деветдесет по чорапи и пие водка като смок. Баща му е бил адмирал или нещо подобно на крайцера „Потьомкин“.
Със Сергей се запознах при доста странни обстоятелства. Онзи ден, около пладне, докато душех за храна, се озовах в близост до „Фоли Бержер“ — по-точно казано, до задния вход, в една тясна уличка с желязна врата на края. Замотах се около входа за сцената, с неясната надежда случайно да срещна някоя от пеперудките, когато един открит камион спря на тротоара. Виждайки ме да стоя с ръце в джобовете, шофьорът, който бе Сергей, ме пита дали бих му помогнал да разтовари железните варели. Когато разбра, че съм американец без пукната пара, той почти се разплака от радост. Изглежда е търсил под дърво и камък учител по английски език. Помагам му да изтъркаля вътре празните варели от инсектицид и си оплаквам очите с пърхащите сред кулисите пеперудки. Случката придобива странни измерения за мен — празната сграда, подскачащите сред кулисите напудрени с дървени трици кукли, варелите от инсектицид, крайцерът „Потьомкин“ и най-вече добротата на Сергей. Той е голям и нежен, истински мъж отгоре до долу, но с женско сърце.
В близкото кафене — „Кафене за артистите“ — той веднага предлага да ме подслони. Казва, че ще ми сложи един дюшек на пода в коридора. Пояснява, че в замяна на уроците ще ме храни веднъж дневно — богато руско угощение — или ако поради някаква причина няма да може да ме нахрани, тогава ще ми дава по пет франка. Това ми звучи прекрасно — наистина прекрасно. Единственият въпрос е как ще отивам всеки ден от Сюрен до бюрото на „Америкън Експрес“?