Слизайки по улица „Дьо Дам“ се сблъсквам с Пековър, друг жалък нещастник, който работи във вестника. Той се оплаква, че спи само по три-четири часа на денонощие — трябва да става в осем сутринта, за да ходи на работа при един зъболекар. Не го прави за парите, обяснява той, а за да си купи изкуствени челюсти.
— Трудно е да четеш коректури, когато си капнал за сън — добавя той. — Жена ми смята, че тази работа е лека. „Какво ще правим, ако изгубиш работата си?“, пита тя. — Но Пековър хич не го е грижа за работата; от нея не получава достатъчно даже за джобни пари. Налага се да събира фасове и после да ги използва като тютюн за лулата. Сакото му се държи само на безопасни игли. Има лош дъх и дланите му се потят. И само три часа сън на денонощие. — Не може така да се отнасят с хората — мърмори Пековър. — А този мой шеф, само да пропусна запетайка — и ме ругае като хамалин. — Когато говори за жена си, добавя: — Жена ми е една мръсна неблагодарница!
На раздяла успявам да изкрънкам от него франк и половина. Опитвам се да изцедя още петдесет сантима, но това е невъзможно. Все пак имам достатъчно пари за кафе и виенски кифлички. Близо до гара „Сен Лазар“ знам един евтин бар.
За мой късмет в умивалнята намирам билет за концерт. Лек като перце изприпквам до зала „Гаво“. Разпоредителят изглежда като ограбен, защото пропускам да му дам бакшиш. Всеки път когато минава наблизо, той ме поглежда изпитателно, та евентуално най-неочаквано да се досетя.
Толкова отдавна не съм бил в компанията на добре облечени хора, че съм обхванат от лека паника. Все още подушвам формалдехида. Навярно Сергей го доставя и за зала „Гаво“. Но слава Богу, никой не се чеше. Лек аромат на парфюм... почти недоловим. Физиономиите на хората наоколо са отегчени още преди да започне музиката. Концертът е учтива форма на доброволно самоизтезание. Когато диригентът почуква с тънката си палка, за момент настъпва напрегнат спазъм на съсредоточение, последван почти веднага от всеобщо отпускане — тихо вегетативно успокоение, предизвикано от равномерния непрекъснат ситнеж на оркестъра. Съзнанието ми е необичайно будно, сякаш в главата ми има хиляди огледала. Нервите ми са изопнати, трептящи, нотите са като стъклени топки, подскачащи върху милион шадравани. Никога не съм ходил толкова гладен на концерт. Нищо не убягва от вниманието ми, дори и падането на най-мъничката карфица. Сякаш съм гол и всяка пора на тялото ми е прозорец, всичките прозорци са отворени и светлината залива стомаха ми. Усещам как светлината се провира под дъгата на ребрата ми и те висят над вибриращата от ехото пъпна кухина. Нямам представа колко дълго продължава това — загубил съм чувството за време и място. След, както ми се струва, цяла вечност настъпва пауза на полусъзнание, уравновесена с такова спокойствие, че усещам в себе си едно голямо езеро, хладно като желе, излъчващо многоцветно сияние. А над това езеро, издигайки се на широки спирали, летят ята прелетни птици с дълги тънки крака и блестящо оперение. Ятата едно след друго се извисяват над хладната неподвижна повърхност на езерото и прелитайки под моите ключици, се губят в бялото море на пространството. А после бавно, много бавно, сякаш около тялото ми се върти старица с бяло боне, прозорците бавно се затварят и органите ми се връщат по местата си. Внезапно светлините пламват и мъжът от бялата ложа, когото съм помислил за турски офицер, се оказва жена със саксия на главата.
Става шумно и онези, които искат да се прокашлят, кашлят до насита. Чува се тътрене на крака и хлопане на седалки, равномерен накъсан шум от безцелно движещи се хора, на хора, които разгръщат програмите и се правят, че четат, после ги оставят и потъркват крака под седалките, благодарни дори на най-незначителната случайност, която би им попречила да се запитат какво мислят, защото, ако разберат, че не мислят за нищо, ще полудеят. Тъпо се споглеждат, странно напрегнати под режещия блясък на светлините. И в мига, когато диригентът почуква отново с палката си, те се връщат в каталептичното си състояние — чешат се несъзнателно или внезапно си спомнят витрината, на която е бил изложен някой шал или шапка, припомнят си с удивителна яснота и най-незначителните подробности от тази витрина, обаче са забравили къде точно се намира тя, не могат да заспят, раздразнени и обезпокоени са и сега вече слушат с удвоено внимание, защото са напълно будни и колкото и да е прекрасна музиката, мислите им неотлъчно са при онази витрина и висящия там шал или шапка.