Неприятното на Ирен е, че между краката си има чанта, а не путка. Тя иска дебели писма, за да ги пъха в своята чанта. Огромни, пълни с небивалици. Лона обаче има истинска путка. Уверен съм в това, защото тя ни изпрати няколко косъма отдолу. Лона е дива магарица, която подушва удоволствието дори от вятъра. Тя блудстваше на всяка височинка — а понякога в телефонни кабини и тоалетни. Тя купи на крал Карол легло и паничка за бръснене с неговите инициали. Тя лежеше с вдигната рокля на „Тотнъм Коурт Роуд“ и се опипваше. Използваше свещи, фишеци и дръжки за врати. На земята нямаше достатъчно голям хуй за нея... нито един. Мъжете влизаха в нея и се сбръчкваха. На нея ѝ бяха нужни дълги курове, самоексплодиращи ракети, горещо масло от восък и креозот. Само да ѝ позволиш, веднага ти реже хуя и го оставя завинаги вътре в себе си. Друга путка като нейната няма на света! Лабораторна путка, чийто цвят не може да бъде определен от никаква лакмусова хартия. Лона плюс това е лъжкиня. Тя изобщо не е купувала легло за своя крал Карол. Коронясваше го с бутилка уиски, а езикът ѝ бе тъпкан с въшки и утрета. Горкият Карол, друго не му оставаше, освен да се сгуши в нея и да умре. Тя си поемаше дъх и Карол тупваше долу — като умряла мида.
Огромни, дебели писма, пълни с небивалици. Чанта без дръжки. Дупка без ключ. Тя имаше немска уста, френски уши, руски гъз. Путка — интернационална. Когато се развееше флагчето, путката ѝ почервеняваше чак до гърлото. Влизаш в булевард „Жул Фери“, излизаш на „Порт дьо ла Вийет“. Пускаш си момиците в двуколката — червена двуколка, естествено, с две колела. Там, където се сливат Уурк и Марна, където водата изтича през дигите и ляга като стъкло под мостовете. Сега Лона лежи там, а каналът е пълен със стъкло и отломки; мимозите плачат, а по прозорците е полепнала мокра, мъглива пръдня. Друга путка като нейната няма на света! Цялата е путка и стъклен гъз, в който можеш да прочетеш историята на средните векове.
На пръв поглед Молдорф е една карикатура на човек. Изпъкнали, блестящи очи. Устни, дебели като автомобилни гуми. Глас като грахова супа. Под жилетката си носи една малка круша. Когато и да погледнеш към него, все същата панорама: резбована японска табакера, дръжка от слонова кост, фигура от шах, ветрило, рисунка на храм. Толкова дълго е ферментирал, че е станал аморфен. Изстискана от витамините мая. Ваза без изкуствено цвете.
Жените са били заплодени два пъти през девети век и още веднъж през Ренесанса. По време на великото преселение той е бил носен в бели и жълти утроби. Много преди излизането от Египет, някой татарин се е изплюл в кръвта му.
Неговата дилема е тази на пигмея. С очите си — същински шишарки — той вижда собствения си силует, проектиран върху несъразмерно голям екран. Гласът му, синхронизиран със сянката от главичка на топлийка, го опиянява. Той чува рев там, където другите чуват само писукане.
Също и интелектът му. Това е амфитеатър, в който актьорът дава разностранно представление. Молдорф, разнообразен и безпогрешен, изпълнява своите роли — клоун, фокусник, акробат, свещеник, развратник, шарлатанин. Амфитеатърът е твърде малък. Молдорф го опасва с динамит. Публиката е упоена. Той взривява амфитеатъра.
Безрезултатно се опитвам да подходя към Молдорф. То е като да опиташ да се приближиш до Бога, защото Молдорф е Бог — той изобщо не е бил нещо друго. Аз само записвам думи...
Имах мнения за него, от които се отказах; имах и други мнения, които сега преосмислям. Забодох го с карфица и тогава разбрах, че съм държал в ръцете си не торен бръмбар, а водно конче. Той ме бе оскърбявал с грубостта си, а после ме бе поразявал с деликатността си. Понякога беше бъбрив до задушаване, друг път — тих като реката Йордан.