Сутрин той обикновено е слаб и не може да свърши никаква работа. Ръката му! Тая негова жалка ръка като счупена патерица! Понякога, гледайки го как я извива назад, за да стигне врата си, просто се чудя дали ще може отново да я върне на мястото ѝ. Ако не беше шкембенцето му, щеше да прилича на гумения човек от цирк „Медрано“. Остава му само да си счупи крака. Когато ме види да мета килима, когато види облака прах, който се вдига около мен, той започва да кътка като пигмей:
— Добре! Отлично, Андре. А сега аз ще събера боклука.
Това означава, че съм пропуснал да измета няколко по-едри прашинки. По тоя начин той вежливо демонстрира сарказма си.
Следобед при него винаги се отбиват няколко стари приятели от перлената борса. Всички са много любезни, мазно-мазно говорещи мошеници с влажни сърнешки очи. Седят около масата и съскащо сърбат парфюмирания си чай, а Нанантатии подскача нагоре-надолу, като да е на пружина, или посочва някоя троха на пода и с мазно-угоднически тон казва: „Би ли я махнал, Андре.“ Когато гостите пристигнат, той раболепно отива до бюфета и изважда сухите корички хляб, препечени от него може би преди седмица, които вече са попили силната миризма на плесенясало дърво. Не изхвърля нито една троха. Ако хлябът стане непоносимо баят, занася го долу на портиерката, която, както казва той, била много мила с него. Според Нанантатии портиерката с удоволствие приемала баятия хляб — правела от него хлебен пудинг.
Веднъж дойде да ме види моят приятел Анатолий. Нанантатии беше очарован. Настоя Анатолий да остане за чай. Настоя Анатолий да опита мазните питчици и баятия хляб.
— Трябва да идвате всеки ден — казва той — и да ме учите на руски език. Хубав език, руски... искам да го науча. Андре, как се казваше това... борш? Ако обичаш, запиши ми го, Андре...
И аз съм принуден да запиша думата на пишещата машина, за да може Нанантатии да наблюдава техниката ми на писане. Той купи пишещата машина със социалната помощ за недъгавата си ръка, защото докторът му беше препоръчал писането на машина като добро упражнение. Но машината скоро му омръзна — беше с английски шрифт.
Когато разбра, че Анатолий свири на мандолина, той заяви:
— Много добре! Трябва да идвате всеки ден и да ми предавате уроци по музика. Веднага щом търговията потръгне, ще си купя мандолина. Ще бъде много полезно за ръката ми.
На другия ден взема назаем грамофона от портиерката.
— Ще ме учиш да танцувам, Андре. Коремът ми е много голям.
Надявам се някога да си купи някое хубаво парче филе, за да мога да му подметна:
— Ако обичаш, отхапи от филето вместо мен, Господин Нищожество. Зъбите ми са слаби.
Както казах преди малко, откакто се нанесох при него, той беше станал необикновено придирчив.
— Вчера ти направи три грешки, Андре — отбелязва той. — Първо, забрави да затвориш вратата на тоалетната и цяла нощ оттам се чуваше бум-бум. Второ, оставил си прозореца на кухнята отворен и сутринта го намерих пукнат. И трето, забравил си да сложиш пред вратата празната бутилка от мляко! Преди да си легнеш, трябва винаги да изнасяш празната бутилка, а сутрин да донасяш хляба.
Приятелят му Кепи се отбива всеки ден да види дали са пристигнали гости от Индия. Изчаква Нанантатии да излезе, после бързо изтичва до бюфета и изяжда коричките хляб, които са скрити в един буркан. Храната е лоша, твърди-той, но я поглъща като плъх. Кепи е муфтаджия, кърлеж, който се закача за кожата дори на най-бедния сънародник. Според Кепи всички до един са богаташи. За една манилска пура и нещо за пиене е готов да лиже гъза на който и да е индус. Но само на индус, не на англичанин. Има записани адресите и ценоразписите на всички бардаци в Париж. Получава малка комисиона дори от най-евтините от тях. Накъдето и да тръгнеш, той знае най-краткия път дотам. Първо ще те попита дали искаш да отидеш с такси; ако кажеш не, ще те посъветва да хванеш автобуса, а ако и това е твърде скъпо за теб — тогава трамвая или метрото. Или пък ще предложи да те заведе дотам, за да си спестиш един-два франка, като знае отлично, че ще се наложи да минете покрай някоя будка за тютюн и че ще бъдеш именно така добър, че да му купиш една пуричка.
Кепи е интересен по своему, защото няма абсолютно никакви амбиции, освен да ебе всяка вечер. Пропилява всяко спечелено су — а те са съвсем малко — в местата за танци. Има жена и осем деца в Бомбай, но това не му пречи да предлага брак на всяка слугиня, която прояви достатъчно доверчивост и глупост, та да легне с него. Държи една стаичка на улица „Кондорсе“, за която плаща шейсет франка месечно. Собственоръчно я е облепил с тапети. Много е горд от това. Пълни автоматичната си писалка само с лилаво мастило, защото то трае по-дълго. Сам си лъска обувките, сам си глади панталоните и си пере дрехите. За една пуричка, ако обичаш, ще те придружава из целия Париж. Ако спреш да погледнеш някоя риза или копче за яка, очите му веднага заблестяват. „Не я купувай оттук — ще те посъветва той. — Големи скъпчии са. Ще ти покажа по-евтин магазин.“ И още преди да си размислил, ще те дръпне и ще те отведе при друга витрина, където са изложени същите вратовръзки, ризи и копчета за яки — вероятно това е същият магазин! — но няма как да ги различиш. Когато Кепи разбере, че искаш да купиш нещо, душата му се оживява. Задава толкова много въпроси, мъкне те на толкова много места, че непременно ще ожаднееш и ще му предложиш да пийнете нещо, при което с удивление ще установиш, че отново сте пред някоя тютюнопродавница — може би същата тютюнопродавница! — и Кепи повтаря с тихото си мазно гласче" „Ако обичаш, ще бъдеш ли така добър да ми купиш една пуричка?“ Независимо какво ще предложиш да правите, даже да е просто една разходчица до ъгъла, Кепи ще икономисва за твой хатър. Кепи ще ти покаже най-краткия път, най-евтиния магазин, най-голямата порция, защото независимо къде отивате, налага се да минете край някоя тютюнопродавница и независимо дали има локаут, карантина или бушува революция, когато музиката засвири, Кепи трябва да бъде в „Мулен Руж“ или в „Олимпия“ или в „Анж Руж“.