Онзи ден той ми донесе книга за едно прочуто съдебно дело между някакъв монах и редактора на някакъв индийски вестник. Изглежда редакторът открито бе обвинил благочестивия човек, че води скандален живот. Даже бе отишъл по-далеч — обвинил го бе, че е заразен от някаква болест. Според Кепи става дума за френска едра шарка, обаче Нанантатии твърди, че става дума за японски трипер. Нанантатии преувеличава всичко. Във всеки случай същият весело ме подканя:
— Андре, нали ще ми прочетеш какво пише там? Аз не мога да я прочета, боли ме ръката. — После, за да ме окуражи: — Хубава книга е това, за ебането. Кепи я донесе за тебе. Той мисли само за момичета. Като Кришна е толкова много момичета ебе. Ние не вярваме на тия неща, Андре...
След малко ме води горе на тавана, който е претъпкан с консервни кутии и разни боклуци от Индия, опаковани със зебло и хартия за фишеци.
— Тука водя момичетата — пояснява той. И след това, доста тъжно: — Аз не съм много добър ебач, Андре. Вече не еба момичетата. Прегръщам ги, говоря им. Сега само им говоря.
Няма смисъл да слушам по-нататък. Знам, че ще започне да ми разправя за ръката си. Представям си го легнал с тази строшена панта, увиснала до леглото. Но за моя изненада той добавя:
— Вече не ставам за ебане, Андре. Никога не съм бил добър ебач. А брат ми е много добър ебач! По три пъти дневно, всеки ден! А Кепи е добър ебач, също като Кришна!
Сега мислите му са изцяло насочени към „ебането“. Долу в стаичката, където коленичи пред отворения бюфет, Нанантатии ми обяснява колко хубаво е било, когато бил богат и жена му и децата му били в Париж. В празнични дни водел жена си в Дома на народите и наемал стая за цяла нощ. Всяка стая била обзаведена в различен стил. На жена му много ѝ харесвало там.
— Прекрасно място за ебане, Андре. Зная всички стаи там...
Стените на стаичката, където седим, са изцяло облепени с фотографии. Представен е всеки клон от фамилията. Като напречен разрез на Индийската империя. Повечето членове на това родословно дърво приличат на изсъхнали листа: жените са хилави, с тревожни и уплашени очи, мъжете имат задълбочен, интелигентен вид като образовани шимпанзета. Всички са там, по стените, около деветдесет души, с белите си волове и лайняните си крави, с кльощавите си крака и старомодните си очила. На заден план тук-там се вижда изсъхнала, попукана земя, лющещ се фронтон, идол с криви ръце, наподобяващ човекоподобна стоножка. Тая галерия създава усещането за нещо тъй фантастично и нелепо, че неизбежно си припомням безчетното множество храмове, разхвърляни от Хималаите до края на Цейлон, за тоя огромен архитектурен миш-маш, тая изумително красива и същевременно уродлива смесица, ужасно уродлива, защото кипналото и ферментиращо в безбройните разклонения на сградите плодородие изглежда сериозно е изтощило земята на Индия. Гледайки гъмжащия кошер от фигури по храмовите фасади, човек е поразен от силата на тия красиви, мургави народи, слели тайнствените си потоци в сексуална прегръдка, просъществувала трийсет или повече века. А хилавите мъже и жени, които се блещят с напрегнати очи от фотографиите, изглеждат като измършавели сенки на онези едри и силни фигури, въплътени в камък и фреска от единия до другия край на Индия, за да останат героичните митове за смесилите се тук народи завинаги вплетени в сърцата на техните съотечественици. Когато гледам дори само отломък от тия просторни каменни мечти, от тия обсипани със скъпоценни камъни лениви постройки, чиято мазилка е била сгъстявана с човешка сперма, аз съм зашеметен от смайващото величие на поразяващите с фантазията си преселения, дали възможност на половин милиард души от различен произход да въплътят и най-ефимерните изражения на своя копнеж.