Той мисли, че американците са много наивни. Разказва ми за доверчивите души, които са му помагали там — квакерите, унитарианците, теософите, новите мислители, адвентистите на Седмия Ден и т.н. Добре се оправяше тоя младеж. Знаеше как да се просълзи в най-подходящия момент, знаеше как да събира волни пожертвувания, как да се обърне към министерската съпруга, как да се люби с майката и дъщерята заедно. Като го погледнеш, ще го помислиш за светец. И той наистина е светец, но последна мода — заразен светец, който говори едновременно за любов, за братство, за вани, за здравеопазване, за производителност на труда и т.н.
Последната вечер от неговото пребиваване в Париж е посветена на „ебането“. През деня бе изпълнил цялата си програма — конференции, телеграми, снимки за вестниците, сърдечни сбогувания, съвети към духовните братя и т.н., и т.н. На вечеря той решава да забрави всичките си неприятности. Поръчва с храната и шампанско, щрака с пръсти на келнера и, общо взето, се държи като прост селянин, какъвто и е. И тъй като вече са му омръзнали изисканите заведения, предлага да му покажа нещо по-примитивно. Би искал да отиде в някой долнопробен бардак и да си поръча две-три момичета наведнъж. Повеждам го по булевард „Дьо ла Шапел“ и междувременно го предупреждавам да си пази портфейла. Около Обервилие влизаме в един мръсен вертеп и веднага ни заобикаля цяло ято от ония. След няколко минути той вече танцува с една гола проститутка, огромна блондинка с увиснала на гънки шия. Виждам гъза ѝ, отразен десетина пъти в огледалата по всички стени на залата — и мургавите му костеливи пръсти, които здраво я стискат. Масата е отрупана с бирени чаши, механичното пиано хрипти и пъшка. Свободните момичета седят спокойно на кожените скамейки и се почесват невъзмутимо като семейство шимпанзета. Във въздуха витае унило безредие, усещат се нотки на потисната ярост, сякаш за предстоящото избухване е нужна появата на някаква съвсем незначителна дреболия, на нещо микроскопично, но напълно спонтанно и съвсем неочаквано. В тоя, бих го нарекъл, полутранс, който позволява на човек да участва в събитието, но въпреки това да остане настрана от него, липсващият незначителен детайл започна неопределено, но настойчиво да се уплътнява, да приема необичайна кристална структура като скреж на прозорец. И подобно на рисунките от скреж, чиито причудливи шарки изглеждат тъй фантастични, тъй естествени и освободени, въпреки че образуването им е било направлявано от най-строги закони, така и усещането, което започна да се конкретизира в мен, изглежда също се подчиняваше на неотменими закони. Цялото ми същество реагираше на заповедите на едно обкръжение, в което никога не бе попадало, обкръжение, което сякаш се свиваше, сгъстяваше, отскубваше от старите обичайни рамки на плътта, познаваща в обхвата си единствено трептенето на нервните окончания.
И колкото по-истинско и по-твърдо ставаше моето ядро, толкова по-красива и необикновена изглеждаше близката, осезаема действителност, от която ме изтръгваха. Колкото по-метален ставах, толкова по се разрастваше пред очите ми сцената. Напрегнатото състояние бе тъй фино очертано, че проникването на една-единствена чужда частица, колкото и микроскопична да е, би разрушила всичко. Може би за стотна от секундата аз изпитах абсолютното озарение, което е добре познато на епилептика. В същия момент напълно загубих илюзията за време и пространство: светът разгърна своята драма едновременно по цялото протежение на един меридиан без ос. В тази крайно деликатно уравновесена вечност аз чувствах, че всичко е оправдано, във висша степен оправдано; усещах войните в мен, оставили след себе си бъркотия и разруха, усещах престъпленията, които кипяха в мен, за да се изявят утре в просташки крясъци, чувствах мъката, болезнено стриваща себе си в хаван и чукало, безкрайната притъпена мъка, която се процежда в мръсни носни кърпи. На меридиана на времето не съществува несправедливост: там е само поезията на движението, създаваща илюзията за истинност и драма. Ако в някой момент, някъде, човек се изправи лице в лице с абсолютното, онази благородна отзивчивост — поради която хора като Гаутама[32] и Исус ни се струват божествени — направо се вледенява. Абсурдното не е това, че хората са създали рози от купчината тор, а че по една или друга причина искат да имат рози. По една или друга причина човек търси чудото и за да го постигне, е готов да гази кръв. Той ще се покварява от идеи, ще се превърне в сянка, ако само за секунда от неговия живот му се удаде да затвори очи за ужаса на действителността. Ще изтърпи всичко — позор, унижения, мизерия, войни, престъпления, досада — с вярата, че на другия ден нещо ще се случи, някое чудо, което ще направи живота поносим. А през цялото това време един брояч цъка вътре и няма ръка, която да се пъхне и да го изключи. През цялото време някой яде хляба на живота и пие виното му. Някой дебел и мръсен поп се е скрил като хлебарка в мазето и се тъпче, докато горе на светлата улица призрак докосва устните и кръвта е бледа като вода. И от безкрайните страдания и мъки не идва никакво чудо, не се появява даже и микроскопичен признак на облекчение. Само идеи, бледи и мършави идеи, които трябва да бъдат угоени чрез кръвопролитие, идеи, изсипващи се като жлъчна течност, като червата на прасе, когато разрежат трупа му.
32
Гаутама Буда - принц Сидхарта (563?-483?), индийски философ, основател на будизма - Б. пр.