И си мисля какво ли чудо ще бъде, ако безкрайно очакваното от хората чудо се окаже, че се изразява чисто и просто в тези две огромни лайна, цопнали в бидето на предания ученик на Ганди. Ами ако в последния момент, когато банкетната маса е подредена и чинелите звънят, внезапно, съвсем неочаквано, се появи сребърен поднос, на който даже и слепите ще могат да видят не друго, а просто две огромни лайна? Това, предполагам, ще бъде по-свръхестествено от всичко, на което се е надявал човек. Ще бъде свръхестествено, защото ще бъде неочаквано. Ще бъде по-свръхестествено дори от най-безумните мечти, защото всеки би могъл да си представи тая възможност, но досега никой не го е правил и вероятно в бъдеще никой няма да се опита отново.
Прозрението, че на нищо не мога да се надявам, в известен смисъл оказа благотворно въздействие върху мен. От седмици, месеци, години, всъщност цял живот, бях очаквал да се случи нещо, някое необичайно събитие, което ще промени живота ми, и сега внезапно, вдъхновен от пълната безнадеждност на всичко, аз изпитах облекчение, сякаш от плещите ми бе свалено огромно бреме. На разсъмване, след като изкрънках от младия индус няколко франка за хотел, се разделих с него. Тръгнах към Монпарнас и реших да се оставя на течението, изобщо да не се противя на съдбата, независимо под каква форма ми се представяше тя. Нищо от случилото се дотук не беше се оказало достатъчно, за да ме съкруши, утре може да не остане жива душа, към която да се обърна за съчувствие, за помощ, за опора. Струваше ми се, че голямото нещастие вече се бе случило, че никога няма да бъда по-истински самотен, отколкото точно в този момент. Реших да не разчитам на нищо, да не очаквам нищо и занапред да живея като животно, като хищен звяр, като скитник, като плячкаджия. Даже ако обявят война и съдбата да ме изпрати на бойното поле, да грабна пушката и да мушкам с щика, да мушкам докрай. И ако ми заповядат да изнасилвам, ще изнасилвам, и то здравата. Точно в тоя момент, в тихата ранна утрин, не беше ли светът замаян от престъпления и злочестини? Беше ли променен поне един едничък елемент от човешката природа, беше ли основно, съществено променен от неспирния ход на историята? Човекът е бил измамен от тъй наречената по-добра част от неговата природа, това е всичко. На предела на своето духовно съществуване човекът осъзнава, че е гол като дивак. Когато, тъй да се каже, открие Бога, човекът вече е съвсем спокоен: той е само скелет. За да напълнее, трябва отново да се впусне в живота. Думите трябва да станат плът. Душата жадува. Спре ли погледът ми и на най-мъничката трохичка, ще скоча и ще я погълна. Ако най-важното е да живея, значи ще живея, дори да се наложи да стана канибал. До този момент се опитвах да запазя скъпоценната си кожа, да запазя няколкото парчета месо, които покриваха костите ми. Но с това е свършено. Достигнал съм границите на издръжливостта. Гърбът ми е притиснат в стената, повече не мога да отстъпвам. Доколкото се простира историята, аз съм мъртъв. Ако има нещо отвъд нея, ще се наложи да скоча обратно. Намерих Бога, но Той не ми е достатъчен. Аз съм само духовно мъртъв. Морално съм свободен. Светът, който съм напуснал, е една менажерия. Зората изгрява за един нов свят, свят-джунгла, където бродят костеливи привидения с остри нокти. Ако съм хиена, значи съм мършава и гладна хиена: отивам да се угоя.
В един и половина, както се бяхме уговорили, отидох при Ван Норден. Той ме бе предупредил: ако не отвори, значи спи с някоя, най-вероятно с путката от Джорджия.
Във всеки случай Ван Норден беше там, удобно настанен и завит, но физиономията му както обикновено изразяваше досада. Събужда се, проклинайки себе си, службата или живота. Събужда се страшно отегчен и объркан, разочарован при мисълта, че не е умрял през изминалата нощ.