Сядам до прозореца и окуражавам, доколкото мога, Ван Норден. Досадна работа е това. Наистина трябва да бъде увещаван, за да стане от леглото. Сутрин — а за него сутрин е времето между един и пет следобед, — та сутрин, както казах, той се отдава на блянове. Бленува предимно за миналото. За своите „путки“. Опитва се да си спомни какви са били на пипане, какво са му говорели в определени критични моменти, къде ги е чукал и тъй нататък. Докато лежи и ту се хили, ту псува, Ван Норден мърда пръстите на ръцете си по типичния за него някак странен и отегчен начин, като да покаже, че думите не са в състояние да предадат отвращението му. На стената над леглото е окачен тоалетен душ, готов за спешни случаи — за девствениците, които търси и намира като копой. Даже и след като спи с някое от тия митични същества, Ван Норден продължава да говори за нея като за девственица и почти никога не споменава името ѝ. „Моята девственица“, ще каже той, по същия начин, както казва и „оная путка от Джорджия“. Когато отива в тоалетната, подхвърля:
— Ако дойде оная путка от Джорджия, нека да ме чака. Кажи ѝ, че аз съм рекъл така. И слушай, можеш да я чукаш, ако искаш. Тя ми омръзна.
Поглежда през прозореца да види какво е времето и дълбоко въздиша. Ако е дъждовно, казва: „Мамицата му и шибан климат! Поболявам се от него. Ако слънцето свети силно, казва: „Мамицата му и шибано слънце! Човек може да ослепее!“ Започва да се бръсне и изведнъж си припомня, че няма чиста кърпа: „Мамицата му и шибан хотел! Страшни скръндзи са! Как може да не дават всеки ден чисти кърпи!“ Каквото и да прави, където и да отиде, все нещо не е наред. Или е шибаната служба, или е някоя шибана путка, която му е вързала тенекия.
— Зъбите ми са съвсем изгнили — отбелязва Ван Норден, докато си прави гаргара. — Това е от шибания хляб, дето го дават тука. — Отваря широко уста и дърпа долната си устна. — Виждаш ли? Вчера ми извадиха шест зъба. Скоро ще трябва да си поръчам нова изкуствена челюст. Ето какво получаваш, като си изкарваш прехраната с труд! Когато скитосвах из Америка, всичките ми зъби бяха в ред, очите ми бяха ясни и чисти. Виж ме сега! Истинско чудо е, че мога от време на време да свалям по някоя путка. Господи, как искам да си намеря някоя богата путка, като онзи хитър гадняр Карл. Той показа ли ти писмата, които получава от нея? Знаеш ли коя е тя? Копеле такова, не иска да ни каже името ѝ... Страх го е, че мога да му я отнема. — Ван Норден продължаваше с гаргарата, а после дълго разглеждаше дупчиците в зъбите си. — Ти си късметлия — унило мърмори той. — Поне имаш приятели. Аз си нямам никого, освен онзи хитър гадняр, който ме подлудява с приказките си за своята богата путка.
— Слушай — продължава Ван Норден, — случайно да познаваш една путка на име Норма? По цял ден виси в кафене „Дом“. Мисля, че е сбъркана. Вчера беше тука при мен. Бъзиках я по гъза. Не ми даваше нищо да направя. Бях я сложил на леглото... Даже ѝ бях свалил гащите... и после се отвратих. Господи, Исусе Христе, повече не мога да си позволявам за всяко ебане да хвърлям такава борба. Няма смисъл. Или ще го правят, или не. Глупаво е да си хабя времето в борба с тях. Докато се бориш с тая кучка, долу на терасата сигурно поне десетина путки чакат някой да ги наебе. Просто си умират за ебане. Точно така. Всичките идват тука в Париж, за да се ебат. Мислят, че в Париж е много греховно... жалки глупачки! Повечето са учителки от западните щати. Някои от тях наистина са девствени... сериозно ти казвам! По цял ден си седят на гъзовете и мислят само за тая работа. Не е нужно много да ги обработваш. Умират си за ебане. Онзи ден бях с една омъжена жена, която ми каза, че не се е ебала от шест месеца. Можеш ли да си го представиш? Господи, колко беше страстна! По едно време си помислих, че ще ми откъсне хуя. Непрекъснато пъшкаше: „А ти? А ти?“ Само това повтаряше като луда. И знаеш ли какво искаше да направи тая кучка? Искаше да се премести да живее при мен. Представяш ли си! Питаше ме обичам ли я. Аз даже не знаех как се казва. Никога не им знам имената... не искам. А омъжените жени! Господи, ако беше видял омъжените путки, които водя тука, щеше да се простиш с всичките си илюзии. Омъжените са по-лоши от девствените. Не чакат да започнеш — сами ти го изваждат. А после говорят за любов. Отвратително е. Казвам ти, наистина започвам да намразвам путките.
Той поглежда отново през прозореца. Навън ръми. Така ръми вече от пет дни.
— Джо, отиваме ли в кафене „Дом“? — Наричам го Джо, защото и той ми казва Джо. Когато Карл е с нас, той също е Джо. Всеки е Джо, защото така е по-лесно. Това е едно любезно напомняне да не се възприемаш твърде сериозно. Джо обаче не иска да ходим в кафене „Дом“, там дължи много пари. Предпочита да отидем в „Купол“. Иска първо да се поразходим.