Когато го виждам как потичва, за да ме поздрави, с разперени лапи, с плувнали в пот очи, струва ми се, че пред мен... Не, съвсем неправилно го описвам!
„Comme un oeuf danssant sur un jet d’eau."[9]
Той има само един бастун — калпава работа. В джоба му — листчета хартия, съдържащи рецепти за мирова скръб. Сега вече е излекуван, а малката немкиня, която миеше краката му, е с разбито сърце. Откъдето мине, господин Нищожество вади думички за своя англо-гуджаратски речник „Неизбежно за всички“ — което явно означава „необходимо“. За Боровски това би било непонятно. Боровски има различни бастуни за всеки ден от седмицата и един за Великден.
Между двама ни има толкова общи неща, че сякаш виждаме себе си в напукано огледало.
Прегледах моите ръкописи. Страници, изпъстрени с поправки. Страници литература. Донякъде това ме плаши. Толкова много наподобява Молдорф. Все пак аз не съм евреин, а неевреите страдат по различен начин. Страдат без неврози, а както казва Силвестър, човек, който никога не е бил измъчван от невроза, не знае какво означава страданието.
Ясно помня как се наслаждавах на моето страдание. Все едно да вземеш в леглото си вълче. Одрасква те от време на време и тогава наистина се плашиш. Но обикновено не изпитваш страх — винаги можеш да го изхвърлиш от леглото или да му отрежеш главата.
Някои хора просто не могат да устоят на желанието да влязат в клетка с диви зверове и да бъдат разкъсани. Влизат в клетката даже без револвер или камшик. Страхът ги прави безстрашни... За евреина светът е клетка, пълна със зверове. Вратата е заключена и той стои вътре без револвер или камшик. Смелостта му е толкова голяма, че даже не усеща идващата от ъгъла воня на лайна. Зрителите аплодират, но той не ги чува. Драмата, казва си той, се развива вътре в клетката. Клетката, мисли си той, е светът. Застанал сам и безпомощен пред заключената врата, той осъзнава, че лъвовете не разбират неговия език. Нито един лъв не е чувал за Спиноза. Спиноза? Та те дори не могат да захапят Спиноза. „Дай ни месо!“, реват лъвовете, а той стои като вкаменен, с блокирал мозък, мировъзприятието му е недостижим трапец. Едничък удар на лъвската лапа и неговата космогония става на пита.
Лъвовете също са разочаровани. Очаквали са кръв, кости, хрущяли, сухожилия. Те дъвчат, дъвчат, но думите са смола, а тя е несмилаема. Тя е основата, която поръсваш със захар, пепсин, мащерка, сладък корен. Ако я добиват истински събирачи на смола, тя е хубава. Събирачите на смола се добрали до някаква скала, част от потънал континент. Носели със себе си един алгебричен език. В пустинята на Аризона срещнали монголци от севера, лъскави като патладжани. Скоро след това Гълфстриймът се отделил от Японското течение и земята се наклонила жироскопично. В сърцето ѝ открили вулканична скала. Избродирали земните недра със своя език. Взаимно изяли вътрешностите си и гората ги обградила, сключила се над костите и черепите им и над разкрасената им скала. Езикът им изчезнал. Тук-там все още се намират останки от една менажерия — черепна плочка, покрита с фигури.
Това има ли някаква връзка с теб, Молдорф? В твоята уста думата е анархия. Кажи я, Молдорф, аз чакам. Когато си стискаме ръцете, никой не може да предположи какви реки текат в потта ни. Докато ти очертаваш думите, с полуотворени устни и клокочеща в устата слюнка, аз вече съм прекосил половината Азия. Ако взема твоя, макар и калпав, бастун и пробия дупка в тялото ти, мога да събера достатъчно материал, за да напълня Британския музей. Пет минути стоим с тебе заедно и гълтаме столетия. Ти си ситото, през което моята анархия се сили да се подреди в думи. Отвъд словото е хаосът. Всяка дума е лента, тел, но няма и никога няма да има достатъчно тел, за да бъде направена мрежата.
През моето отсъствие на прозорците са били окачени завеси. Имат вид на тиролски покривки за маса, натопени в лизол. Стаята се оживява. Седя замаян на леглото и мисля за човека преди неговото раждане. Внезапно започват да бият камбани, музиката е странна, неземна, сякаш съм бил преместен в степите на Централна Азия. Някои камбани бумтят с бавен, протяжен тътнеж, други избухват пиянски, сълзливо. А сега отново е тихо и само последната нота едва-едва докосва нощната тишина — слаб, писклив тон от гонг, угасен като пламък на свещ.
Сключил съм негласно споразумение със себе си да не променям нито ред от това, което пиша. Нямам никакво желание да усъвършенствам мислите и делата си. Сравнявам съвършенството на Тургенев със съвършенството на Достоевски. (Има ли нещо по-съвършено от „Вечният съпруг“?) Ето, тук поставяме в еднакви условия двата вида съвършенство. Но в писмата на Ван Гог има много повече съвършенство, отколкото в творбите на горните двама. Писмата представляват тържеството на личността над изкуството.