Връщам се в хотела и чакам обаждане по телефона. Карл разполага само с един час и е обещал, преди да отиде на работа, да ми съобщи резултата. Преглеждам копията от писмата, които сме изпратили до Ирен. Опитвам да си представя какво е истинското положение, но това е свръх силите ми. Нейните писма са много по-хубави от нашите — искрени са, това е очевидно. Тия двамата вече сигурно са се награбили. Интересно, дали той се е напикал?
Телефонът звъни. Гласът на Карл звучи странно, пискливо, като че ли е уплашен и същевременно тържествува. Моли ме да го заместя в работата:
— Излъжи там нещо оня мръсник. Каквото и да е! Кажи му, че умирам...
— Слушай, Карл... можеш ли да ми разкажеш...?
— Ало! Вие ли сте Хенри Милър? — женски глас. Това е Ирен. Тя ме поздравява. Гласът ѝ звучи прекрасно по телефона... прекрасно.
За момент изпадам в силна паника. Не знам какво да ѝ отговоря. Бих искал да ѝ кажа: „Слушайте, Ирен, мисля, че сте прелестна... Мисля, че сте великолепна." Бих искал да ѝ кажа нещо истинско, независимо колко глупаво ще прозвучи то, защото сега, когато чувам гласа ѝ, всичко е друго.
Обаче преди да си събера мислите, Карл отново е взел слушалката и ми говори с този странен, писклив глас:
— Ирен те харесва, Джо. Разказах ѝ всичко за теб...
В работата се налага да възпроизведа историята за Ван Норден. Когато настъпва време за почивка, той ме дръпва настрана. Изглежда мрачен и сломен.
— Значи оня мръсник умира? Слушай, кажи ми точно какво е станало?
— Мисля, че отиде да види оная своя богата путка — спокойно отвръщам аз.
— Какво! Искаш да кажеш, че е отишъл при нея? — Ван Норден изглежда като обезумял. — Слушай, кажи къде живее тя? Как се казва?
Аз нещо се разсейвам.
— Слушай, ти си разбран човек — заявява той. — Защо, по дяволите, не ми разправиш всичко?
За да го укротя, най-после му обещавам, че ще му разкажа всичко веднага щом науча подробностите от Карл. Аз самият изгарям от нетърпение да видя Карл.
На другия ден по обед чукам на вратата на Карл. Той вече е станал и насапунисва брадата си. От изражението му не мога да разбера нищо. Даже не мога да разбера дали ще ми каже истината. Слънцето струи през отворения прозорец, птичетата чуруликат, но кой знае защо стаята изглежда по-оголяла и по-мизерна от всякога. Подът е напръскан обилно със сапунена пяна, на закачалката висят две мръсни, никога несменяни кърпи. А и Карл, така или иначе, също не се е променил и това ме озадачава повече от всичко. Тази сутрин целият свят трябва да бъде променен, за добро или зло, но променен, напълно променен. А Карл стои там, насапунисва си лицето и нито един детайл не се е променил.
— Седни... седни там, на леглото — кани ме той. — Ще чуеш всичко... но първо почакай... почакай малко. — Продължава да сапунисва брадата си, а после точи бръснача. Даже прави някаква забележка за водата... пак няма топла вода.
— Слушай, Карл, като на тръни съм. После можеш да ме измъчваш, ако искаш, но сега ми кажи, кажи ми едно нещо... добре ли мина или не?
Той се извръща от огледалото с четка в ръка и се усмихва странно.
— Почакай малко! Ще ти разкажа всичко...
— Значи провал?
— Не-е — провлачва той. — Нито провал, нито успех... Впрочем уреди ли въпроса в моята работа? Какво им каза?
Виждам, че няма смисъл да му тегля думите с ченгел. Когато е готов, ще ми разкаже. Но не преди това. Опъвам се на леглото и мълча като пън. Той продължава да се бръсне.
Изведнъж, без никакъв повод, започва да говори — отначало несвързано, а после все по-ясно, по-сигурно, по-решително. Думите излизат с мъка, но Карл, изглежда, твърдо е решил да разкаже всичко. Държи се тъй, сякаш изповядва нещо. Даже ми припомня как ме бе погледнал, когато влезе в асансьора. Спира се пространно на това, като да загатне, че този последен поглед е съдържал всичко, сякаш ако бе имал силата да промени нещата, изобщо не би излязъл от асансьора.