Когато Карл пристъпил в стаята, Ирен била зад паравана, дооправяла се нещо. На тоалетната масичка имало ведърце с шампанско. Стаята тънела в полумрак, а гласът на Ирен бил прелестен. Той описва стаята с подробности, шампанското, как келнерът отворил бутилката, изпукването на тапата, как роклята ѝ зашумоляла, когато тя се приближила да го поздрави — разказва ми всичко, но само не и това, което искам да чуя.
Когато влязъл при нея, било осем часа. В осем и половина той вече бил нервен, безпокоял се за службата.
— Когато ти се обадих, беше около девет часа, нали? — пита Карл.
— Да, нататък.
— Бях доста нервен...
— Да, разбрах. Продължавай...
Не знам дали да му вярвам, особено след ония писма, които съчинихме. Даже не съм сигурен дали съм го чул правилно, защото това, което разказа Карл, звучи просто фантастично. И все пак звучи вярно, тъй като ми е ясно що за човек е той. А после си спомням гласа му по телефона, тая странна смесица от уплаха и възторг. Но защо сега не е по-радостен? Карл ми се усмихва непрекъснато, усмихва се като преяла розовичка дървеница.
— Когато ти се обадих, беше около девет часа, нали? — отново пита той.
Кимам отегчено. Да, беше девет часа. Сега е сигурен, че е било девет часа, защото помни, че е извадил часовника си. Както и да е, но когато погледнал отново часовника си, било десет. В десет часа тя лежала на дивана с извадени гърди в ръцете си. Така ми го описва Карл — малко по малко. В единайсет часа всичко било уговорено — ще избягат в Борнео. Майната му на мъжа й! Тя и без това никога не го е обичала. Изобщо не би написала първото писмо, ако мъжът ѝ не бил стар и неспособен.
— И тогава ми каза: „Но слушай, мили, сигурен ли си, че няма да ти омръзна?“
Тук вече аз избухвам в смях. Не мога да се сдържа, звучи ми абсурдно.
— И ти какво отговори?
— А ти какво очакваше да ѝ отговоря? Казах: „Възможно ли е да омръзнеш на някого?“
И тогава Карл ми описа какво е станало после, как се навел и целунал гърдите ѝ, а след като ги целунал пламенно, как ги напъхал обратно в корсажа или както му казват на онова нещо. И след това още една чаша шампанско.
Към полунощ келнерът пристига с бира и сандвичи — сандвичи с черен хайвер. И през цялото време, казва той, страшно му се пикаело. Надървил се веднъж, но му спаднал. През цялото време пикочният му мехур е надут до пръсване, но Карл, какъвто си е умен тъпак, си въобразява, че положението изисква деликатност. В един и половина тя предлага да направят разходка с кола до Булонския лес. Карл има само една мисъл в главата си — как да се изпикае? „Обичам те... Обожавам те“ — уверява я той. — „Ще отида където кажеш: Истанбул, Сингапур, Хонолулу. Обаче сега трябва да си тръгвам... Късно е.“
Карл ми разказва всичко това в мръсната си стая, а слънцето хвърля жар и врабчетата чуруликат като бесни. Още не знам красива ли е тя или не. Той също не знае, идиотът му. По-скоро би казал, че не е красива. Стаята била тъмна, освен това шампанското, а пък и нервите му били съвсем изтощени.
— Но все нещо трябва да знаеш за нея — ако всичко това не е една тъпа лъжа.
— Почакай малко — въздъхва той. — Почакай... остави ме да помисля! Не, не е красива. Сега вече съм сигурен. Има сив кичур на челото... добре помня. Но това не беше толкова неприятно... почти го бях забравил. Обаче ръцете ѝ... бяха тънки... тънки и крехки. — Карл започва да крачи напред-назад из стаята. Внезапно спира. — Ако беше по-млада с десет години! — възкликва той. — Ако беше по-млада с десет години, можех и да не обърна внимание на сивия кичур... и даже на тъничките ѝ ръце. Но е твърде стара. При такава путка вече всяка година се брои. Догодина няма да бъде с една година по-голяма, а с десет години по-стара. След още една година ще бъде двадесет години по-стара. А аз през цялото това време ще изглеждам по-млад... поне още пет години...
— Ама как свърши всичко? — прекъсвам го.
— Точно там е работата, че не свърши... Обещах ѝ да се видим във вторник, в пет часа. А това не е хубаво! На светло бръчките ѝ ще изглеждат още по-зле. Предполагам, че във вторник ще поиска да я наеба. Не мога да еба на светло такава путка. Особено пък в такъв хотел. Предпочитам да го направя в свободната си вечер... но във вторник вечерта не съм свободен. А това не е всичко. Междувременно обещах да ѝ напиша писмо. Как ще ѝ пиша сега? Нямам какво да ѝ кажа... Мамицата му! Защо не беше с десет години по-млада! Ти как мислиш, да отида ли с нея... в Борнео или където там иска да ме заведе? Какво ще правя с такава богата путка? Аз не умея да стрелям. Страхувам се от оръжията... Пък и тя ще иска да я еба денонощно... през цялото време само да я еба и да ловувам... Не мога!