Прислужницата е натрупала куфарите му на тротоара. Собственикът наблюдава навъсено. Когато всичко е натоварено, в таксито остава място само за единия от нас. Веднага щом потегляме, Ван Норден изважда вестник и започва да опакова своите тенджери и тигани — на новото място готвенето е строго забранено. Докато стигнем на новия адрес, целият му багаж е развързан и разопакован. Все пак нямаше да изпаднем в такова неловко положение, ако стопанката не бе показала глава от вратата точно когато пристигнахме.
— Господи! — възкликва тя. — Какво, по дяволите, е всичко това? Какво означава това?
Ван Норден е толкова уплашен, че не може да измисли нищо друго освен:
— C’est moi... c’est moi, madam![36] — Обръща се към мен и смотолевя яростно: — Ах, тая квачка! Видя ли ѝ физиономията? Ще ми направи живота черен.
Хотелът е в дъното на една мръсна улица и образува правоъгълник, много наподобяващ съвременен затвор. Рецепцията е просторна и мрачна въпреки блестящите отражения от покритите с керамични плочки стени. По прозорците висят клетки с птици и навсякъде има малки емайлирани табелки, които на старовремски език молят гостите да не правят това и да не забравят онова. Хотелът е почти безукорно чист, но е ужасно мизерен, овехтял и мрачен. Тапицираните столове са пристегнати с армирани платнени ремъци и неприятно напомнят електрически столове. Стаята на Ван Норден е на петия етаж. Докато се качваме, той ме осведомява, че там някога е живял Мопасан. И веднага отбелязва, че в коридора се усеща някаква особена миризма. На петия етаж стъклата на няколко прозорци липсват; спираме за малко и гледаме наемателите от другата страна на двора. Време е вече за вечеря и хората се довличат в стаите с уморен, потиснат вид, който се получава, когато честно изкарваш прехраната си. Повечето от прозорците са широко отворени; мрачните стаи наподобяват множество прозяващи се усти. Обитателите на стаите също се прозяват или почесват. Движат се апатично и явно безцелно, може да са просто лунатици.
Когато завиваме по коридора към 57-ма стая, внезапно пред нас се отваря врата. Появява се старица със сплъстени коси и маниакален поглед. Така се стряскаме, че спираме като заковани. Цяла минута тримата стоим неспособни да продължим или да направим някой смислен жест. Зад дъртата вещица виждам кухненска маса, на която лежи съвсем голо бебе, мъничко слабичко създание, не по-голямо от оскубано пиле. Най-после старицата взема оставената до вратата кофа с мръсна вода и тръгва. Отдръпваме се, за да ѝ дадем път и когато вратата се затваря след нея, бебето изкрещява пронизително. Това е 56-та стая, а между 56-та и 57-ма е тоалетната, където дъртата вещица излива мръсната вода.
Откакто сме почнали да се изкачваме, Ван Норден мълчи. Но видът му е красноречив. Когато отваря вратата на №57, за момент изпитвам усещането, че полудявам. Точно срещу вратата, над пълна с книги бебешка количка, виси наклонено на 45 градуса огромно, покрито със зелен тюл огледало. Ван Норден даже не се усмихва, а невъзмутимо прекрачва до количката, взима една книга и започва да я прелиства точно като човек, който влиза в обществена библиотека и без да се замисля, отива до най-близкия стелаж. И това навярно не би ми се сторило тъй абсурдно, ако в същия момент не бях забелязал опряното в ъгъла велосипедно кормило. То изглеждаше напълно спокойно и доволно, сякаш спеше там от години. Внезапно изпитвам чувството, че от неизмеримо дълго време стоим в това непроменено положение, в тази поза, избрана от нас в един сън, от който още не сме се пробудили, сън, който и най-лекият жест, даже и недоловимото трепкане на окото би разбило. Но още по-удивителен е неочаквано изплувалият спомен за един сън, който действително ми се присъни преди няколко дни — сън, в който видях Ван Норден на един точно такъв ъгъл като заетия сега от велосипедното кормило, само че вместо кормилото там лежеше жена с вдигнати крака. Виждам го надвесен над жената с типичния за него напрегнато-нетърпелив поглед, появяващ се, когато силно желае нещо. Улицата, на която става това, е замъглена — различава се само ъгълът, образуван от двете стени и легналата фигура на жената. Виждам го как се нахвърля върху нея животински пъргаво, без да го е грижа какво става наоколо, твърдо решен да постигне своето и само своето. И погледът му сякаш казва: „После можеш да ме убиеш, но сега ми дай само да го пъхна... трябва да го пъхна!“ И ето го там, приведен над нея, главите им се блъскат в стената. Ерекцията му е толкова огромна, че е просто невъзможно да я пъхне в жената. Изведнъж, с погнусения вид, който тъй добре умее да си придава, Ван Норден се надига и оправя дрехите си. Готов е да тръгне, когато неочаквано забелязва, че пенисът му лежи на тротоара. Пенисът е с размерите на прерязана на две дръжка за метла. Ван Норден невъзмутимо го вдига и си го слага под мишница. Докато отминава, забелязвам, че от края на дръжката се поклащат две големи като луковици на лалета електрически крушки, и го чувам да си мърмори: „Саксии, саксии“.