Пристига прислужникът, задъхан и потен. Ван Норден го поглежда недоумяващо. Влиза стопанката, отива право при Ван Норден, взима книгата от ръцете му, пъха я в бебешката количка и без да каже дума, откарва количката в коридора.
— Лудница — отбелязва Ван Норден с измъчена усмивка.
Тъй недоловима и неподдаваща се на описание е усмивката му, че за момент отново изпитвам усещането, че сънувам и ми се струва, че стоим в дълъг коридор, а на другия му край се вижда надиплено огледало. По този същия коридор се клатушка Ван Норден, размахал отчаянието си като опушен фенер, клатушка се насам-натам, някъде се отваря врата и една ръка го издърпва вътре, после другаде се отваря врата и едно копито го изритва навън. Колкото повече се отдалечава, толкова по-мрачно става неговото отчаяние — захапал го е като дръжката на фенер, както правят велосипедистите вечер, когато паважът е мокър и хлъзгав. Ван Норден броди насам-натам, влиза и излиза от мръсните стаи, а когато сяда, столът се разпада под него, когато отваря куфара, там има само една четка за зъби. Във всяка стая е окачено огледало, пред което Ван Норден стои почтително и предъвква гнева си, и от непрекъснатото предъвкване, от мърморенето, ропота, негодуването и псувните челюстите му се откачват и увисват и когато потърква наболата си брада, парчета от челюстта му се откъртват и Ван Норден е толкова отвратен от себе си, че стъпква собствената си челюст, стрива я на сол с големите си токове.
Междувременно багажът е внесен. И обстановката започва да изглежда още по-налудничава от преди — особено когато той прикрепва гимнастическия си уред към леглото и начева да прави упражнение по системата на Сандоу.
— Харесва ми местенцето — подхвърля той с усмивка на прислужника.
Сваля си сакото и жилетката. Прислужникът го наблюдава недоумяващо. В едната си ръка държи куфара, а в другата — тоалетния душ. Аз стоя малко встрани, в преддверието, и държа огледалото със зеления тюл. Като че ли нито един предмет тук няма практическо приложение. Самото преддверие изглежда ненужно, като вестибюл в хамбар. Усещането е съвсем същото, каквото изпитвам на влизане в „Комеди Франсез“ или „Пале Роял театър“ — свят на вехтории, капаци по пода, ръце и бюстове, лъснати с восък подове, свещници и рицарски доспехи, статуи без очи, любовни писма, изложени в стъклени витрини. Нещо става, но то е безсмислено, като допиването на полупразната бутилка с ябълкова ракия, защото в куфара няма място за нея.
Както казах преди малко, докато се изкачвахме, той спомена факта, че тук е живял Мопасан. Съвпадението изглежда го бе впечатлило. Иска му се да вярва, че именно това е стаята, където Мопасан е създал някоя от ония ужасни истории, върху които е изградена репутацията му.
— Жалки нещастници, живели са като свини — отбелязва Ван Норден.
Седим до кръглата маса, на удобни стари кресла, пристегнати с каиши и скоби; леглото е до нас, толкова близо, че можем да сложим крака на него. Скринът е в ъгъла зад нас, също наблизо, под ръка. Ван Норден е изтърсил на масата дрехите за пране. Седим с крака заровени в мръсни чорапи и ризи и доволно пушим. Той, изглежда, е очарован от жалкия вид на хотела — доволен е, че е тук. Ставам да включа осветлението и Ван Норден предлага да поиграем на карти, преди да отидем да вечеряме. И така, сядаме до прозореца — навсякъде по пода са разхвърляни само мръсни дрехи и бельо, гимнастическият уред „Сандоу“ виси окачен на полилея — и играем карти на две ръце. Ван Норден е прибрал лулата си и сега е пъхнал парче тютюн под долната си устна. От време на време плюе през прозореца хубави, големи, кафяви плюнки, чийто плясък отеква на паважа долу. Сега изглежда доволен.
— В Америка човек не може и да си помисли да живее на такова място — заявява Ван Норден. — Даже когато скиторех по пътищата, спях в по-добри стаи от тази. Но във Франция това, изглежда, е напълно естествено, като книгите, които четем. Ако някога се върна в Америка, ще забравя всичко за живота тук, както човек забравя лош сън. Навярно ще подхвана отново стария живот точно там където го оставих... ако изобщо се върна. Понякога лежа и мечтая за миналото и то е тъй живо, че трябва да се разтърся, за да осъзная къде съм. Особено когато има жена с мен; една жена може да успокои по-добре от всичко друго. Това само искам от тях — да забравя себе си. Понякога така се оплитам в бляновете си, че забравям името на путката или къде съм я забърсал. Смешно, нали? Приятно е, като се събудиш сутрин, до теб да лежи едно свежо, топло тяло. Дава ти усещане за чистота. Един вид, тъй да се каже, ставаш по-духовен... докато не почнат да плямпат сантименталните си глупости за любов и тъй нататък. Абе можеш ли да ми кажеш защо всички путки говорят толкова много за любов? Явно едно хубаво ебане не им стига... искат и душата ти също...