Думата „душа“, която често се среща в монолозите на Ван Норден, в началото оказваше комичен ефект върху мен. Всеки път когато чувах от него думата „душа“, изпадах в истерия. Тази дума някак ми се струваше като фалшива монета, предполагам, защото обикновено я съпровождаше голяма кафява плюнка, след която оставаше тънка следа в ъгъла на устата му. И тъй като, чуех ли думата, незабавно му се изсмивах право в лицето, Ван Норден неизменно ме изчакваше колкото да ми мине кикота и после, сякаш нищо не се бе случило, продължаваше монолога, повтаряйки все по-често и по-често думата, всеки път с още по-гальовна интонация. Именно душата му искаха да притежават жените — това за него бе очевидно. Обяснявал ми го е многократно, но всеки път се връща отново на тази тема като параноик към своята идея. Убеден съм, че Ван Норден е в известна степен луд. Страхува се единствено да не би да остане сам и този страх е тъй силен и упорит, че даже когато е върху някоя жена, даже когато е в нея, той не може да се измъкне от затвора, който сам си е създал.
— Опитвам най-различни неща — обяснява ми той. — Понякога даже броя или започвам да размишлявам върху някой философски проблем, но не помага. Сякаш се състоя от две личности и едната непрекъснато ме наблюдава. Така ме хваща яд на самия мен, че съм готов да се самоубия... и в известен смисъл го правя всеки път, когато получавам оргазъм. За една секунда аз, тъй да се каже, се ликвидирам. В тоя момент от мен нищо не остава... нищо не съществува... дори путката не съществува. Сякаш се причестявам. Честно ти казвам, няколко секунди след това усещам някакъв духовен градус, който би продължил до безкрайност — знае ли човек? — ако не е фактът, че до мен лежи жена, и после тоалетният душ и течащата вода... всички тия дребни подробности, които ужасно те смущават и те правят безнадеждно самотен. И за тоя миг свобода съм принуден да слушам всичките им глупости за любов... понякога направо побеснявам... ще ми се веднага да ги изритам навън... От време на време го правя. Но това не ги спира, а даже им харесва. Колкото по-малко им обръщаш внимание, толкова повече те преследват. В жените има нещо перверзно... дълбоко в себе си всички те са мазохистки.
— Но какво искаш от жените тогава? — питам аз.
Ван Норден започва да кърши ръце, долната му устна увисва. Изглежда напълно разстроен. Когато най-после успява да изпелтечи няколко накъсани фрази, прави го с убеждението, че зад думите му се крие непреодолимо безсилие:
— Искам да мога да се предам напълно във властта на някоя жена — изтърсва той. — Искам тя да ме извади от черупката ми. Но за да направи това, жената трябва да стои по-високо от мен. Трябва да има пипе, а не само путка. Трябва да ме накара да повярвам, че имам нужда от нея, че не мога да живея без нея. Ще ми намериш ли такава путка? Ако го направиш, ще ти отстъпя работата си. Тогава няма да ме е грижа какво става с мен: няма да имам нужда от работа, от приятели, от книги или от каквото и да било. Стига да може да ме накара да повярвам, че на света има нещо по-важно от мен самия. Господи, как се ненавиждам! Но още повече ненавиждам тия гадни путки — защо сред тях няма нито една свястна.
— Мислиш, че харесвам само себе си — продължава Ван Норден. — Това показва колко малко ме познаваш. Знам, че съм велик... Надали щях да имам тия проблеми, ако все пак в мен нямаше нещо. Но това, което ме яде отвътре, е, че не мога да изразя себе си. Хората мислят, че аз само по путки тичам. Това показва колко плиткоумни са ония интелектуалци, които по цял ден седят по терасите на кафенетата и предъвкват психологическата жвачка... Не е лошо, а? „Психологическа жвачка“. Запиши ми го. Ще го използвам в рубриката си следващата седмица... Между другото, чел ли си Щекел? Добър ли е? Струва ми се, че там няма нищо друго освен анамнези. Ще ми се да събера достатъчно смелост, че да отида на психоаналитик... но на добър. Не мога да ги гледам тия мошеници с кози брадички, като твоя приятел Борис. Как ги търпиш тия хора? Не те ли отегчават до смърт? Гледам, че говориш с всеки. Хич не ти пука. Може и да си прав. Де да не бях толкова идиотски взискателен. Но онези мръсни еврейчета, дето висят в кафене „Дом“, Господи, направо ми се повръща от тях. Дърдорят като по учебник. Ако мога всеки ден да разговарям с теб, сигурно ще ми олеква. Ти си добър слушател. Знам, че пет пари не даваш за мен, но си търпелив. А и не развиваш никакви теории. Сигурно после записваш всичко в оня бележник. Слушай, нямам нищо против това, което пишеш за мен, но не ме изкарвай сексуален маниак — много е елементарно. Някой ден ще напиша книга за себе си, за мислите си. И тя съвсем няма да е някакъв си там опит за интроспективен анализ. Не, аз ще легна на операционната маса и ще изложа на показ вътрешностите си... всичко. Правил ли го е някой преди? Защо се усмихваш, дявол да го вземе? Наивно ли ти се струва?