Едно-единствено нещо ме интересува извънредно много сега и то е да записвам всичко, което е пропуснато в книгите. Доколкото знам, никой не използва елементите на въздуха, които дават насока и мотивировка на нашия живот. Изглежда, само убийците извличат от живота някакво задоволително количество от това, което влагат в него. Епохата изисква насилие, но ние получаваме само безплодни експлозии. Революциите биват задушавани в зародиш или пък побеждават твърде бързо. Страстта бързо угасва. Хората по навик се връщат към идеите. Изобщо не се предлага нещо, което би могло да изтрае повече от двайсет и четири часа. В интервала на едно поколение ние изживяваме милиони живота. От изучаването на ентомологията[10], на живота в морските дълбини или на клетъчната активност, ние получаваме много повече...
Звънът на телефона прекъсва тази мисъл, която никога нямаше да довърша. Някой идва да наеме апартамента...
Навярно това е краят на моето пребиваване във вила Боргезе. Ще събера тези страници и ще се преместя. Навсякъде се случва нещо. Изглежда, където и да отида, все има драма. Хората са като въшките — влизат ти под кожата и се заравят там. Чешеш се, чешеш, докато се разкървавиш, но не можеш напълно да се изчистиш от въшките. Където и да отида, хората правят бъркотия от живота си. Всеки си има своята лична трагедия. Сега вече тя е в кръвта — нещастия, скука, скръб, самоубийства. Атмосферата е просмукана от бедствия, немощ, безсилие. Чешеш, чешеш, докато не остане кожа. Обаче всичко това оказва ободряващ ефект върху мен. Вместо да съм окуражен или угнетен, изпитвам удоволствие. Искам все повече и повече бедствия, по-големи злини, по-тежки провали. Искам целият свят да завони и да се разкапе, искам всички да се разчешат до смърт.
Сега съм принуден да живея толкова бързо и необуздано, че едва намирам време да запиша даже тези откъслечни бележки. След телефонното обаждане пристигна един господин със съпругата си. Отидох горе да полежа, докато бъде уговорена сделката. Лежах и се питах каква да бъде следващата ми стъпка. Определено не можех да се върна в леглото на онзи педераст и цяла нощ да се въртя и да изритвам с боси крака трохите от чаршафите. Ах, това отвратително копеленце! Ако има нещо по-лошо от това да си педераст, то е да си скъперник. Тоя плах треперко, тоя педераст, който живееше в постоянен страх да не би да се разори някой ден — може би 18 март или по-точно 25 май. Кафе без мляко и без захар. Хляб без масло, месо без сос или пък въобще без месо. Без това, без онова! Гаден скъперник! Един ден отварят чекмеджето на бюрото и намират пълен чорап с пари. Повече от две хиляди франка — и неосребрени чекове. Не бих имал нищо против това, ако не беше неизменната утайка от кафе в баретата ми и боклукът по пода, а да не говорим за бурканчетата с колд крем, омазнените кърпи и вечно запушената мивка. Уверявам ви, онова копеленце вонеше — освен в случаите, когато се поливаше целия с одеколон. Ушите му бяха мръсни, очите му бяха мръсни, гъзът му беше мръсен. Той имаше радикулит, астма, беше един противен, долен хахо. Бих му простил всичко, само да ми бе дал поне веднъж свястна закуска! Но човек, който е скрил две хиляди франка в мръсен чорап и отказва да облече чиста риза или да намаже малко масло на филията си, такъв човек не е педераст, не е дори скъперник — той е пълен идиот! Но в случая това за педераста няма никакво значение. Сега слушам внимателно какво става долу. Там са някой си господин Рен и съпругата му, дошли са да огледат апартамента. Казват, че смятат да го наемат. Само си приказват, слава Богу. Госпожа Рен се смее доста разпуснато — явно предстоят усложнения. Сега говори господин Рен. Гласът му е груб, хрипкав, гръмлив — тежък и тъп инструмент, който си пробива път през месо, кости и хрущяли.
Борис ме вика долу, за да ме представи. Той потърква ръце като съдържател на заложна къща. Говорят за разказа, който господин Рен е написал, разказ за някакъв болен от шпат кон.
— Но аз мислех, че господин Рен е художник?
— Разбира се — отвръща Борис, премигвайки, — но през зимата пише. И пише добре... удивително добре.
Искам да въвлека господин Рен в разговор, да го накарам да каже нещо, каквото и да е, ако се наложи дори за болния кон. Но господин Рен е почти ням. Когато се опита да сподели нещо за безрадостните месеци с писалката, той става неразбираем. Толкова много месеци минават, преди да напише една дума. (А зимата има само три месеца!) Какво ли обмисля през тези дълги зимни месеци? Кълна се, не го виждам тоя човек като писател. Обаче госпожа Рен твърди, че когато той седне да пише, думите просто се леят.