Усмихвам се, защото всеки път когато подхванем темата за книгата, която той някога ще напише, нещата приемат нелепа окраска. Достатъчно е само той да каже „моята книга“ и светът се свива до личните измерения на Ван Норден и Сие. Книгата трябва да бъде абсолютно оригинална и абсолютно съвършена. Затова, между другото, му е невъзможно да се заеме с нея. Веднага щом му хрумне някоя идея, той започва да се съмнява в нея. Припомня си, че Достоевски или Хамсун, или някой друг е използвал същата идея. „Не твърдя, че съм по-добър от тях, но искам да съм по-различен“ — обяснява той. Но вместо да се захване с писане, чете автор след автор, за да бъде сигурен, че няма да навлезе в тяхна територия. И колкото повече чете, толкова по-пренебрежителни стават отзивите му. Никой от тях не го задоволява, никой от тях не достига до такава степен на съвършенство, каквато си е наложил Ван Норден. И съвсем забравил, че не е написал даже една глава, Ван Норден говори за въпросните автори тъй снизходително, сякаш съществува цял рафт запълнен с негови книги, всеизвестни книги, чиито заглавия е излишно да споменава. Макар никога да не е лъгал на всеослушание за тоя факт, все пак събеседниците му — пред които той парадира със своята лична философия, критичност и огорчения — са очевидно убедени, че несвързаните му реплики са подплатени със солидно творчество. Особено младите и глупави девственици, които примамва в стаята си под предлог да им поиска съвет. Без никакво чувство за вина или неудобство той им подава парче изпоцапана хартия, на което е надраскал няколко реда — началото на ново стихотворение, както твърди той, и най-серизоно изисква от тях честно да изразят мнението си. И след като те (напълно шашардисани от абсолютната безсмисленост на няколкото реда) не са в състояние да направят какъвто и да е коментар, Ван Норден се възползва от момента, за да им разясни схващанията си за изкуството, които, не ще и питане, са сътворени спонтанно, за да подхождат за случая. Така се е усъвършенствал в тая роля, че преходът от поемите на Езра Паунд към леглото става съвсем леко и непринудено, като преминаването от една тоналност в друга; всъщност, ако преходът не се осъществи, би се получил дисонанс — което пък наистина се случва от време на време, когато той сгреши в преценката си за ония тъпачки, които нарича „мухли“. Естествено, Ван Норден е тъй устроен, че споменава за тези фатални грешки в преценката си с доста голяма неохота, но когато склони да признае подобна грешка, прави го напълно откровено. Всъщност като че ли изпитва перверзно удоволствие да си припомня неуспехите. Има например една жена, която той вече близо десет години се опитва да свали — първо в Америка, а после тук, в Париж. Тя е единственото същество от противния пол, с което Ван Норден има сърдечни, приятелски взаимоотношения. Изглежда, двамата не само се харесват, но се и разбират. Отначало ми се струваше, че ако успее да свали това същество, проблемът му ще бъде разрешен. Налице бяха всички предпоставки за един сполучлив съюз — с изключение на основната. Беси бе почти също толкова странна, колкото и Ван Норден. Да се отдаде на някой мъж, за нея бе почти толкова безинтересно, колкото и десерта след вечерята. Обикновено набелязваше обекта на своя избор и сама правеше предложението. Беси не изглеждаше зле, но пък не можеше да се твърди, че е красива. Имаше хубаво тяло — и както се казва, си го харесваше.
Толкова бяха близки тия двамата, че понякога, за да задоволи любопитството ѝ (а също и с напразната надежда да я вдъхнови с мъжеството си), Ван Норден се съгласяваше да я скрие в килера по време на своите сеанси. Когато представлението свършеше, Беси излизаше от скривалището и двамата започваха небрежно да обсъждат въпроса, тоест с почти пълно безразличие към всичко друго освен към „техниката“. „Техника“ бе една от любимите ѝ думи, поне в тия обсъждания, на които бях имал удоволствието да присъствам.