— Какво и е лошото на техниката ми? — питаше той.
— Много си недодялан — отвръщаше Беси. — Ако смяташ да ме свалиш някога, трябва да действаш по-изтънчено.
Между тях имаше такова съвършено разбирателство, че много често, когато се отбивах в един и половина при Ван Норден, заварвах Беси седнала на леглото, завивката дръпната и той я канеше да погали пениса му... „Само няколко милувчици — казваше той, — за да събера смелост да стана.“ Или ще я подкани да му духне и ако това не успее, ще си го хване и ще го разтърси като звънец за обяд и двамата ще се скъсат от смях.
— Никога няма да мога да я сваля тая кучка — въздиша той. — Тя изобщо не ме уважава. Ето какво получавам за това, че ѝ се доверявам. — И после добавя рязко: — Какво ти е мнението за блондинката, която ти показах вчера? — Въпросът, разбира се, е отправен към Беси.
А Беси му се присмива — казва, че му липсва вкус.
— О, я стига с тия номера! — отвръща Ван Норден. А после, закачливо, може би за хиляден път, защото това вече е станало постоянна шега между двамата: — Слушай, Беси, какво ще кажеш да си ударим по една пушка набързо? Да се чукнем набързо, а? — И когато предложението му бъде отхвърлено по обичайния начин, добавя със същия тон: — Ами какво ще кажеш за него! Защо не се чукнеш с него?
За Беси особеното бе, че не можеше или просто не желаеше да възприема себе си като сексуален обект на мъжките желания. Говореше за страстта като за някаква съвсем нова дума. Важно ѝ беше във всяко нещо да влага страст, та дори в такава дреболия като ебането. Трябваше да влага душа в него.
— Аз също съм страстен понякога — заявява Ван Норден.
— О, ти ли! — възкликва Беси. — Ти си просто един изхабен сатир. Не познаваш значението на думата страст. Когато си надървен, мислиш, че си страстно влюбен.
— Добре де, да допуснем, че не е страст... но не можеш да бъдеш страстен, без да се надървиш, нали?
Всичко това — за Беси и за другите жени, които той непрекъснато мъкнеше в стаята си — изпълва мислите ми, докато отиваме в ресторанта. Тъй добре съм се приспособил към неговите монолози, че без да прекъсвам разсъжденията си, веднага щом чуя гласа му да затихва, автоматично давам нужния отговор. Получава се дует и както става при повечето дуети, човек се вслушва внимателно само в сигнала, възвестяващ идването на собствения му глас. И тъй като това е свободната вечер на Ван Норден, обещал съм да му правя компания и вече съм глух за неговите въпроси. Знам, че преди да отмине вечерта, ще бъда напълно изтощен; ако имам късмет, тоест ако успея под един или друг претекст да измъкна от него няколко франка, ще избягам веднага щом той отиде в тоалетната. На него му е известна склонността ми да се измъквам и вместо да се обижда, просто се застрахова срещу това, като пази добре франковете си. Ако му поискам пари за цигари, той настоява да ме придружи и собственоръчно да ги купи. И секунда не може да стои сам. Дори когато успее да свали някоя жена — дори тогава изпитва ужас при мисълта, че ще остане насаме с нея. Ако му е възможно, би ме задържал в стаята, докато чука жената. За него това е все едно да ме помоли да почакам, докато се избръсне.
За свободната си вечер Ван Норден обикновено успява да събере поне петдесет франка в джоба си — обстоятелство, което не му пречи да проси всеки път, когато срещне подходящ за това човек.
— Здравей — казва той. — Дай ми двайсет франка... много ми трябват. — И същевременно си придава доста паникьосан вид. Ако му откажат, става нападателен. — Добре де, поне ме почерпи едно. — И когато получи питието, отбелязва по-благосклонно: — Слушай, тогава ми дай пет франка... хайде, два франка...
Обикновено обикаляме от бар на бар в търсене на вълнуващи изживявания и винаги успяваме да съберем по още няколко франка.
В кафене „Купол“ се сблъскваме с един пияница от вестника. Той работи на горния етаж. Току-що станал нещастен случай, осведомява ни той. Един от коректорите паднал в асансьорната шахта. Надали ще оживее.
Отначало Ван Норден е потресен, дълбоко потресен. Но когато разбира, че става дума за англичанина Пековър, той изглежда облекчен.
— Клетият ненормалник! — отбелязва Ван Норден. — За него е по-добре да е мъртъв, отколкото жив. Онзи ден си беше купил изкуствена челюст...
Алюзията за изкуствената челюст трогва до сълзи човека от горния етаж. Разлигавен, той ни разказва за едно произшествие, свързано с нещастния случай. Разстроен е, много по-разстроен е от това дребно произшествие, отколкото от самия нещастен случай. Изглежда, след като паднал на дъното на шахтата, Пековър се свестил — още преди да отиде някой при него. Въпреки че краката и ребрата му били счупени, успял да се вдигне на колене и да опипа наоколо за изкуствената челюст. В линейката, изпаднал в делириум, плачел за нея. Произшествието бе хем трогателно, хем комично. Човекът от горния етаж не знаеше да се смее ли или да плаче, докато го разказва. Моментът беше деликатен, защото с такъв пияница едно погрешно движение — и можеш да получиш бутилка по главата. Той никога не е бил особено приветлив с Пековър и всъщност едва ли е стъпвал някога в коректорския отдел: между хората от горния и долния етаж имаше невидима стена. Но сега, след като бе почувствал полъха на смъртта, той искаше да демонстрира приятелско отношение. Искаше, ако е възможно да плаче, да покаже, че е нормален човек. Ние двамата с Джо, понеже познавахме добре Пековър и знаехме, че той не е стока и не заслужава дори сълза, се раздразнихме от тая пиянска сантименталност. Искахме да му го кажем, но с такъв човек не можеш да си позволиш да бъдеш откровен. Трябва да купиш венец, да отидеш на погребението и да се правиш на опечален. А трябва и да го поздравиш за хубавия некролог, който е написал. И онзи месеци наред ще носи в джоба си изящния некролог и ще се хвали до Бога за начина, по който се е справил с положението. Двамата с Джо усещахме всичко това, без да си кажем дума. Само стояхме и слушахме с убийствено, мълчаливо презрение. И при първата възможност си тръгнахме — оставихме го в бара да циври над чашата с перно.